Успелите навън не виреят в България

Ден преди да се поздравим с Христос воскресе, в най-тъжния за християните ден, блага вест обходи угрижената ни държава. Британският в. "Дейли мейл", който до неотдавна информираше в детайли за пагубното българско влияние на Острова, разказа българска съксес стори отвъд Океана. "18-годишен син на българска домакиня е приет за студент едновременно във всички осем университета, влизащи в групата на висшите учебни заведения от Бръшляновата лига в САЩ, десет години след като е пристигнал в страната, без да знае и дума английски". Това бе гръмкото заглавие на историята на Стефан Стойков, вероятно имаща за цел да покаже, че имигрантите могат да имат и читаво поколение.

Каква реакция предизвика тази новина в България, страната принудила семейството на Стефан да търси по-добър живот в чужбина и имаща индиректен принос за неговия успех? Някои си припомниха изтърканото "Който учи, ще сполучи", но му добавиха "в чужбина". Други се убедиха, че децата им са се насочили правилно към следване навън, а трети заклеха Стефан да не се връща там, откъдето са избягали родители му. За зла врага, ден след като се поздравихме с Христос воскресе, стана ясно, че исканият от най-добрите университети младеж би се върнал в България за постоянно, ако има условия, при които да получи същата реализация, както зад Океана. В интервю за "Нова" той добави, че се връща всяко лято в родния Ямбол да се види с близките си.

Стефан не трябва да се връща в България, а ако реши да го направи, трябва да се намерят добри хора да го спрат. Първо, тук е хубаво да се връщаш през лятото и да виждаш близките си, но не и да оставаш за по-дълго. Защо ли? Ами защото най-лошото, което може да ти се случи в България, е да живееш в България. Второ, условия за същата реализация като отвъд Океана у нас няма да има и след 200 години, не защото е невъзможно, а защото никой не желае това да се случи. Трето, на таза географска ширина има едни особености на манталитета, които гонят хората с амбиции и желание. Вероятно не сте забравили историята на българина, който бе недостоен за докторант в български университет, но покриваше условията на британски университет. Та поради тези особености чуждият успех се преживява като лично поражение. Това май изчерпва темата. Четвърто, у нас не са важни заслугите, а обстоятелствата. Това за съжаление важи и за чуждите работодатели, които бързо са научили БГ практиките. Неотдавна от едно посолство ми споделиха, че пуснали обява за работа, защото трябвало да излезе, иначе човекът бил ясен. Не ставал много, но бил познат и нямало да създава проблем, "Така е по-лесно, а вие го правите постоянно", каза ми дипломатът, чиято самоличност ще спестя. Пето, трябва да се отбележи, че успелите в чужбина не виреят в България. Защо? Няма рационален отговор. Ако Стефан се върне в България и започне да търси работа, вероятно първо ще го накарат да мине тест по английски, за да докаже владеенето му. След това със сигурност ще поискат да покрие критерии, които ще се по-големи от тези за работа в ЦЕРН или НАСА. Ако го одобрят, ще му предложат сума, която ще бъде наречена месечно възнаграждение, но с размер на целева помощ, като никой няма да му гарантира получаването й. Дали израсналият зад Океана може да се справи с тези изпитания? Вероятно може, но струва ли си. Би си струвало, ако живеехме по 200 години и можехме да пропилеем 30 от тях. Стефане, връщай се в България, но само във ваканция. Да си отдалеч и за малко е най-доброто решение.

Коментар на Иван Филчев, "Стандарт"