За кожата на едно дърво

/КРОСС/ Това не е упражнение по остроумие на гърба на една сливенска светиня. Нито поредният скандален репортаж със заглавие „Кой уби Стария бряст?" Предлагам ви, в негова памет, една приказка, която след време баби и дядовци могат да разказват на внуците си така.

...Имало едно време град, в центъра на който растяло свещено дърво. Никой не знаел годините му, някои казвали, че са стотици, други - че са хиляда, трети - че са още повече. Никой не знаел истинската му възраст, но всички го почитали и му се възхищавали. Наричали го пазител, свидетел, страж, поетите му посвещавали стихове, мъдреците - легенди, управниците го изрисували в герба на града. Хората се събирали под дървото в радост и тревога, заклевали се в него, произнасяли важни речи под сянката му. Гости от далечни земи идвали да го зърнат и да му се поклонят. Децата на града се гонели край дебелия дънер, надничали без страх в дълбоката му хралупа, лудували, празнували, рисували - защото го обичали и знаели, че дървото ги обича още повече. Хората вярвали, че то ги закриля и им носи късмет, и когато тръгвали на гурбет по чужди земи, откъсвали листо от него и го скътвали в пазвата си.
Дървото било огромно, благородно и силно. Въпреки годините си, всяка пролет се разлистяло, разцъфвало и разкрасявало всичко край себе си. Бавно и царствено обличало клоните си в зелена мантия от листа, които се качвали едно върху друго да видят по-добре слънцето и едно по едно съшивали смарагдовата му корона. Хората толкова обичали своето дърво, че го издигнали в ранг Дърво на всички дървета. Назначили му царедворци, които да се грижат за него и да бранят живота му от хищни гъби и буболечки, защото дървото наистина било много старо. Хората били сигурни, че в него живее духът на техния град и ако един ден то изчезне, ще загине и градът им. В старанието си да ги запомнят с добро, царедворците довели прочут лечител на дървета от странство, да подкрепи здравето му. Срещу сребърниците, които му броили, той назначил мерки за подмладяването на дървото: пробол тялото му с лековити инжекции, изрязал вековните върхари, оковал в дебели въжета издигнатите му към небето ръце и подпрял на дървени патерици клоните, пазили сянка на минувачите. Гордото дърво дълго се гърчило, накрая прежълтяло от срам. С колкото повече лекарства го тъпчел докторът, толкова повече дървото отказвало да се храни. Листата му бавно се обрекли в траур и една сутрин то не се събудило от изгрева на слънцето. В града настанала гробна тишина. Дървото било мъртво.
Хората горко заплакали за своя тотем. Изгонили лечителя с камъни. После решили да направят мавзолей и да погребат свещеното дърво в него. Но една сутрин, невръстно дете видяло как от корените на умиращото дърво се показва зелена клонка и започва да расте неудържимо. Затичало се към нея с радостен вик. Хората се скупчили край клонката, чудели се, маяли се и разбрали: тя се била родила от последния дъх на старото дърво, с който то казало сбогом на тези, които обича.
Градът се казвал Сливен, а дървото наричали Стария бряст. Това може да е една приказка от бъдещето. Настоящето е тъга. Гордостта на Сливен - Старият бряст - вече не е сред живите. Болката могат да почувстват само сливенци. Тези, които искрено страдаха, писаха прощални слова, снимаха се при дървото за последно, които още тъгуват, негодуват срещу неизвестния виновен, срещу случайността, срещу природата, срещу смъртта. Отчаяни оптимисти се надяват, че напролет, може би напролет, то ще изплюе отровната ябълка и ще отвори отново очи... Всуе очаквате чудо, господа. Смъртта е неумолима. Има само една по-силна от нея - Любовта.
Най-непоносимото е, че Старият бряст си отиде не така достойно, както живя. Загина изсъхнал, осакатен, с грозно окастрени клони, превърнат в чучело, олепено с дрипави найлони и решетки, а до него стърчеше куриозна червена табела: „Природна забележителност". Това е същият онзи величествен природен феномен, който преди четири лета стана Европейско дърво на годината: дървото с кичеста корона под ласките на слънцето и със звезди в косите под падащия Коледен сняг. Като избрано за първо сред първите европейски столетници, то бе коронясано в Брюксел, с вдъхновената подкрепа на 78 000 българи, на всички сливенци по света и у нас, на целия български народ. Десетки хора се вдигнаха в негова прослава - говореха, убеждаваха, гласуваха, диреха съмишленици. На такъв ентусиазъм и ревностна любов не са се радвали нито лъстиви управници, нито победни спортисти, нито дори герои. Старият бряст обедини медиите, общностите, политиците. Битката за това дърво обедини нацията.
Защо ли му беше тази корона, оказа се - от тръни, защо му беше тази слава, дали унгарската круша, която дишаше във врата му, го прокле, дали многото любов не го премаза? Дали не го сполетя мрачната прокоба на старата българска поговорка „много хубаво не е на хубаво"... Когато се обърне колата - пътища много.
А „колата" се обърна с появата на един доморасъл доктор Франкенщайн, който се оказа, че не бил никакъв доктор, а чист и прост бизнесмен, който направи всичко по силите си, за да превърне Стария бряст в грозно Творение. Може да са помогнали за холандската зараза и птичките, и мухичките, и гъбите, и тревичките. Може да е неизбежната старост, но събитията хронологически изглеждат така.
Като българско „Дърво с корен" за 2013-та и Европейско дърво на годината 2014-та, Старият бряст доби правото да бъде лекуван. Той беше оцелял напук на годините, напук на болестите, напук на природните закони, само един Бог знае как. От него тръгваше и при него свършваше всяко шествие - било то празнично или протестно, фолклорно или театрално, политическо или екологическо. Защото всички знаеха, че за града под Сините камъни това дърво е гордост, легенда, символ, сакрален знак.
„Лечителите" също знаеха това. Знаеше го и произведеният в чин отговорник на Стария бряст общински служител, който, когато дървото взе да умира, се скри в миша дупка. Знаеше го и т.нар. ландшафтен архитект, какъвто титулуван чиновник се появи за пръв път в града, но ползата от него до ден днешен остана съмнителна. Дали тези, които преди четири години започнаха „лечението", знаеха, че „пътят към Ада е постлан с добри намерения"? Добрите намерения струваха на общината 33 000 лева. Общинската управа вярваше, че дава пари за здравето на Бряста. Фирмата-лечител на г-н Р. Р., който говорят, че не бил лесовъд, а само управител, прибираше една тлъста плата и предлагаше все по-специализирани грижи: дезинсекции, дезинфекции, дегазации, санитарни сечи, визуални оценки, международни експертизи, изследвания с импулсен томограф, тази година дори едногодишен мониторинг на дървото в три сезона. В първия сезон то се разболя, във втория загина и така и не дочака края на мониторинга.
Дойде време г-н Р. на квадрат да дава обяснения пред кмета и медиите. То беше, че никъде не са полагани толкова грижи за едно дърво, както в Сливен, че за Стария бряст е сторено всичко възможно и невъзможно, но символът на града си отива, нападнат, според класните експерти, преди пет месеца от беловинояд и щитоносна въшка, а по-късно - от безмилостна холандска болест. Той доведе за адвокат поредната многоучена персона, с висока титла арборист, което ще рече специалист по поддръжка и грижи за дървета в градска среда. Господата отговаряха с научна лексика и тънка усмивка на невежествените тревоги и провинциални емоции на сливенците за кончината на бряста. Ще правели лабораторни изследвания дали щамът на страшната зараза е от остър или от хроничен тип. Пробите взеха отдавна. Резултатите още ги няма. И кой се интересува от диагнози, когато смъртта е просто смърт - и точка.
Опазил ме Бог да помисля скромното си мнение за истина от последна инстанция. Но признавам, че съм нескромно възмутена. Не може да се пренебрегва правото на хората да получат човешки отговор на въпроси, които ги вълнуват.
Такъв простичък отговор съдържа есе на Зигмунд Фройд със заглавие "Преходност". В него той разказва за разговора си с поета Рилке, който двамата провели, разхождайки се в една красива градина. Изведнъж лицето на Рилке се разкривило, сякаш всеки момент ще избухне в плач и Фройд го попитал: "Какво има? Денят е чудесен, обградени сме от красиви растения и всичко наоколо е прекрасно. Какво не е наред?" А Рилке отговорил: "Не мога да превъзмогна факта, че един ден всичко това ще умре! Всички тези дървета, всички тези растения, целият този живот ще се разложи. Всичко се стапя в безсмислие, когато, дори само за момент, си представя колко реална и категорична е преходността."
Преходността! Заради нейната безусловна власт, аз не обвинявам фаталния лечител на нещастното дърво г-н Р. Не обвинявам нито неговите многоучени специалисти, нито неговите хабилитирани лобисти, натрапили съдействието му на общината преди четири години.
Някои, дори невинни, остават в историята така. Което, дори от камбанарията на преходността, не изглежда толкова невинно.

автор: Щилияна ВАСИЛЕВА