/КРОСС/ На 6 май се навършват четири месеца от подписването на „томоса" на автокефалната „Православна църква на Украйна" от Константинополския патриарх Вартоломей, съгласно който „томос" за глава на новосъздадената структура, е назначен Епифаний Думенко, титулован като „митрополит Киевски и на цяла Украйна". От страна на Патриарх Вартоломей бе разпратено писмо до Предстоятелите на Поместните православни църкви с искане същите да признаят тази структура за канонична православна църква на Украйна вместо Украйнската Православна църква, оглавявана от Блаженейшия Киевски и на цяла Украйна митрополит Онуфрий.

По време на изминалите четири месеца нито една поместна Православна църква не призна действието на патриарх Вартоломей, извършено в явно нарушение на църковните канони. Редица църкви официално обявяват несъгласие с този акт, свързано с непризнаване на легализацията на разколниците и с подкрепа на каноничната Украинска православна църква, начело с митрополит Онуфрий. Други църкви отделиха време за проучване на ситуацията. Но нито една от църквите по подкрепя извършеното беззаконие. Защо?
На първо място, на всички е известно, че Украинската православна цъква обединява болшинството православно вярващи в Украйна. Тя включва в себе си почти 13 000 енории, повече от 200 манастира, нейни членове са милиони вярващи. Именно те, а не групата разколници, получили легитимация от страна на Патриарх Вартоломей, се явява единствената канонична църква в Украйна, за което не веднъж и публично е заявявал самият Патриарх Вартоломй, като за последен път това е през януали 2016 г., на Синаксиса на Предстоятелите на Поместните църкви.

На второ място, именно Украинската православна църква, начело с Блаженейшия митрополит Онуфрий се явява национална Православна църква на Украйна. Това не е „Руска църква", както се опитва я нарече бившият президент П.А. Порошенко. Нейните членове са граждани на Украйна, родени и израстнали в своята страна, притежаващи украински паспорт и обичащи родината си. Нейният административен център се намира не в Москва, а в Киев. Противно на твърденията на Порошенко, молитвите в украйнската Църква се издигат не за руската власт и не за руската армия, а за украинската власт и за украинската армия. Самоуправляващата се Украинска православна църква има всички права, позволяващи й да бъде национална Църква на своята страна. С Московската патриаршия я свързват духовно и историческо единство, отнасящо се към времето на Киевска Рус, но административна, финансова или каквато и да било зависимост от Москва няма.

На трето място, на всички е известно, че схизматичната общност, сега легализирана от Патриарх Вартоломей е конгломерат от две групи, като нито едната от тях не притежава канонична йерархия в момента на признаването им от Константинопол. Едната група - така наречената „Киевска патриаршия" е възглавявана от човек, чието отлъчване от Църквата е общопризнато от всички Поместни православни църкви, включително - Константинополската. Другата група принадлежи към запретеният в служение епископ на Руската православна църква и лице, което никога не е имало не само епископско, но дори свещеническо ръкоположение. В народа такива хора се наричат „самосвяти". Признаването на тази лъже-йерархия се извършва без необходимото изследване на нейния произход и дори без формалното повторно ръкоположение. То е единствено въз основа на едноличната воля на Патриарх Вартоломей.
На Четвърто място, дори след получаването на „томоса", разколническата общност продължава да демонстрира пълен канонически хаос, нарушаване на всички църковни правила. Тази общност, назоваваща сама себе си „Православна църква на Украйна" има двама глави с почти еднакви титули. Единият се нарича „митрополит Киевски и на цяла Украйна", а другият „Патриарх Киевски и на цяла Русия-Украйна". Първият съществува за външна употреба, а вторият - за вътрешна употреба. Именно вторият, а не първият управлява „Киевска митрополия". Ето едно негово неотдавнашно изявление: „ПЦУ е призната официално от Вселенския патриарх. Но в Украйна съществува Киевска патриаршия. Защото ние не сме удовлетворени от статута на митрополия. Ние съществуваме повече от 25 години като патриаршия. Патриарсите ни са избирани от народа. Аз съм третият от тях. Преди мен са патриарх Владимир и патриарх Мстислав. Ние сме имали патриарси и поради това по отношение на самата Украйна, ние сме патриаршия. А за външния свят, т.е. - за православния свят ние сме Киевска митрополия". Може ли такава двуглава хидра да бъде призната поне от една Поместна православна църква?

На Пето място, разколът демонстрира пълна духовна и канонична несъстоятелност. Клаузите на „томоса" подлежат на двусмислено тълкуване и са неизпълняеми. Например, в „томоса" е прието, че „Православната църква на Украйна" не включва в себе си енории извън пределите на Украйна. Обаче, от гледва точка на лъже-патриарха Филарет Денисенко, тези енории не могат да напускат така наречената „Киевска патриаршия": „Ние не можем да ги заставим, но не можем и да ги отхвърлим. Доколкото те не искат да се отделят от нас, ние ги приемаме за свои". Двуглавата хидра не може да няма и двойно счетоводтво. За вътрешно потребление остава „Киевска патриаршия" с мрежа от чуждестранни енории, а за външно потребление - „Киевска митрополия" без енории.

На шесто място, при подкрепата на властта, позорно загубила изборите, е инициирана и все още не е преустановена кампания по превземане на храмове на каноничната Украинска православна църква от поддръжниците на разкола. Това завземане се осъществява чрез силови методи: хора в маски проникват в храмовете, бият вярващите, гонят свещениците от храмовете, провъзгласяват се за техни законни собственици. Как трябва да реагира на това беззаконие световното Православние? Именно така, както вече то отговори в лицето на Александрийския патриарх Теодор, Антиохийския патриарх Йоан, Йерусалимския патриарх Теофил, които се събират в Кипър и заедно с Кипърския архиепископ Хризостом „призовават всички страни да сътрудничат за постигането от една страна на евхаристийно единство, съставляващо пълнотата на Църквата в Иисуса Христа, а от друга страна - с цел защита на вярващите, храмовете и манастирите от нападения и всякакъв род насилие, откъдето и да идват те и предизвикани от каквито и да било причини и мотиви"
Приемайки безпрецедентното решение за легализиране на украинския разкол, Патриарх Вартоломей разчита на това, в създадената от тях структура да бъдат привлечени архиереи на каноничната Църква и че тази структура ще бъде призната от Поместните православни църкви. Не се случват обаче нито едното, нито другото. „Блицкрикъг" се проваля. Вместо лечение на разкола, Патриарх Вартоломей само го задълбочава, предизвиквайки справедливо отхвърляне на собствените си действия от страна на световното Православие. И ако преди това, бивайки „пръв между равни", той има ръководеща и обединяваща роля в семейството на Поместните православни църкви, то сега, обявявайки себе си като „пръв без равни", той се самоунищожава като ръководещ център.

И следователно съвсем естествено е Предстоятелите на Поместните православни църкви да търсят нови форми за взаимодействие. И първата лястовица е срещата на четиримата Предстоятеля в Кипър. В заключителния документ на срещата се заявява: „След съобщението на Блаженейшия кипърски архиепископ Хризостом за посредническата инициатива, която той лично е предприел, тримата Предстоятеля се съгласяват с нея, така, че Негово блаженство продължава това занимание в полза на единството в Христа на Православната църква"
Какво означава това? Това, че при отсъствие на ръководен център в лицето на „първия между равните", Православните църкви ще се опитат да създадат друг център на взаимодействие. В условия, при които първия според диптиха фактически се самоотстранява и самоизобира, ръководещ на общоправославните усилия за преодоляването на разкола и безредието, може да стане и вторият, и третият, и четвъртият, и десетият - този на когото Поместните православни църкви възложат тази мисия, като притежаващ необходимата за длъжността мъдрост и смирение, без да претендира за първенство и господство.

Когато в V век Константинополският патриарх Несторий пада в ерес, на III Вселенски събор, Александрийският патриарх Кирил изиграва решаваща роля в осъждането на тази ерес. Когато в XV век Константинополският патриарх поддържа унията с Рим, другите Източни патриарси не признават този акт. Сега, когато Константинополският патриарх Вартоломей застава на страната на разкола, световното Православие не се оказва в никакъв случай обезглавено. Глава на Вселенската църква никога не е бил Константинополският патриарх. Глава на Църквата винаги е бил и си остава Сам Господ Иисус Христос. И ако в католическата традиция се е наложила представа за Римския папа като викарии на Христа, Негов земен представител, то в православната традиция такова разбиране никога не е имало.

„Тъй като човекът е смъртен и не може да бъде постоянен глава на Църквата, то нашият Господ Иисус Христос Сам като глава, държи кормилото на управлението на Църквата и я управлява посредством Светите Отци". Под тези думи през 1723 година се подписват четиримата Източни патриарха - Константинополският, Александрийският, Антиохийският и Йерусалимският. А през 1895 година, в отговор на призива на Римския папа Лъв XIII, Синодът на Константинополската църква заявява: „...Обръщайки се към отците на Вселенските събори на Църквата от първите девет века, ние се уверяваме, че никога римски епископ не е считан за висш началник и непогрешим глава на Църквата, и че всеки епископ е глава и предстоятел на своята частна Църква и се подчинява само на съборните постановления и решенията на католичната Църква като единствени непогрешими, и по никакъв начин, както свидетелства църковната история, римският епископ не е съставлявал изключение от това правило. Единственият вечен Началник и безсмъртен Глава на Църквата е нашият Господ Иисус Христос".

Настоящият Константинополски патриарх фактически се отрича от общоправославното учение, недвусмислено изразено в цитираните текстове и си счита себе си като единственият непогрешим глава на Православната църква, който има право да приема жалби от всяка една от Поместните православни църкви, намествайки се в техния живот, съдейки и организирайки техните дела по свое усмотрение и произволение. Но тъжният опит от неговата доброволческа намеса в украинската ситуация показва, че при пълно уважение към съществуващите институции, произтичащата от първенството чест според диптиха, Пълнотата на световното Православие отхвърля подобно превишение от страна на Константинополския патриарх на неговите правомощия. Както и в миналото тя последователно отхвърля опитите на едни или други йерарси да си присвояват непринадлежащи им прерогативи.

Разколът си остава разкол, а Православието само укрепва от претърпените изпитания. Това показва примерът на Украинската православна църква, която днес върви по пътя на изповедничеството, спокойно и мъжествено отговаряйки на външните и на вътрешните предизвикателства. В своя подвиг в отстояването на правдата, тя има мощна подкрепа от страна на Поместните православни църкви, а именно тази обединена подкрепа в крайна сметка ще излекува украинския разкол.

редкатор : Оля Ал-Ахмед