САЩ и Китай: Неизбежна ли е студената война между двете свръхдържави?

/КРОСС/ Преди повече от сто години В. Ленин в труда си „Империализмът като висш стадий на капитализма“ (1916 г.), разкрива причините за Първата световна война и задълбочава традиционното определение на империализма. Той обръща внимание, че империалистическите стремежи на големите държави (САЩ, Великобритания, Германия и Франция) на границата между XIX и XX век се изострят рязко. Започва прерастване от капитализма на свободната конкуренция в монополистки капитализъм. На големите монополи им става нетърпимо тясно в рамките на националните пазари.

Засилва се борбата за световните стокови пазари, източниците на суровини, сферите за прилагане на капитала. Теоретичното разделяне на света към началото на ХХ век е вече приключило, започва борба за неговото преразпределение, възможно единствено с военни средства. Така и започва първата световна война.

Днес виждаме определено сходство с това време. В началото на ХХ век се води жестока конкурентна борба между монополите на САЩ и на другите страни от Запада, а днес виждаме не по-малко жестока конкуренция между САЩ и Китай. В началото на ХХ век Китай е страната, за която се борят британският, американският, японският империализми. Днес Китай сам стана голяма империалистическа държава. Макар и китайското партийно-държавно ръководство да говори, че в страната се гради „социализъм с китайска специфика“, в много отношения това е идеологическо прикритие. В страната се е наложил капитализъм с китайска специфика, на който отдавна му е тясно в държавните граници на Китай.

Днес ние усещаме че изясняването на отношенията между САЩ и Китай няма да се ограничи с търговска война. Китай достигна до такава точка на развитие, когато в неговата външноикономическа експанзия на първо място идва износа на капитала (по Ленин това е третият икономически признак на империализма). В последно време износа на китайския капитал устойчиво превишава вноса. Наистина, значителна част от износа Китай е принуден да квалифицира като „нежелано“ изтичане на капитал, но китайското ръководство предприема големи усилия, за да превърне стихийното изтичане на капитал в организиран износ на капитал, способстващ укрепването на международните позиции на страната.

Проектът „Един пояс – един път“ трябва да направи Китай свръхдържава, която контролира с помощта на икономически методи голяма част от света. Същността на проекта е да се създаде мощна транспортна и логистична инфраструктура, която да пронизва планетата. Такава инфраструктура трябва да стане канал за придвижване на американските товари, идеи и култура и да обединява всички страни, през които транспортните маршрути преминават.

Китайските медии оценяват възможните инвестиции в рамките на този проект на сумата между 4 и 8 трилиона долара и ако се вярва на медиите, своето съгласие за участие в проекта вече са дали около 60 държави. Инициаторите на проекта разчитат, че „Поясът и пътят“ ще обхванат страни с население, съставящо 60% от населението на планетата. В момента според китайските източници, вложенията на Поднебесната в проекта превишават 300 милиарда долара.

Вашингтон с напрежение следи инвестиционно-финансовата експанзия на Пекин. Много американски чиновници, загрижени от положението се позовават на изследването на лаборатория AidData в колежа „Вилхелм и Мария“ в САЩ, проведено съвместно със специалисти от американския Харвард и Хаделбергския университет в Германия. Изследователите са събрали и обработили данните по 4300 проекти, получили китайско финансиране в 140 страни по света. Времевите рамки на изследването са между 2000 и 2014 г. (15 години). Общият обем на финансовите средства, предоставени на Китай за реализацията на проектите за посоченият обем е 350 милиарда долара. Мащабите на финансирането през тези години растат неуклонно. Ако през 2000 г. обемът на финансирането е равен на 2,6 милиарда долара, то през 2014 г. е вече 37,3 милиарда. Максималното значение е достигнато през 2009 г. – 69,6 милиарда долара. Обемът на финансовите средства, изнесени отвъд САЩ в същия период е 394, 6 милиарда долара. Малко повече от Китай. През 2011-2014 г. Китай вече стабилно изпреварва САЩ по обем на външното финансиране.

Тази статистика тревожи Вашингтон не на шега. Иронично е, но американските официални лица използват срещу Пекин реториката, която някога лидерите на СССР използваха, за да изобличат американския империализъм. Вашингтон обвинява Пекин, че провежда „дипломация на дълговите капани“. И наистина редица развиващи се страни са станали силно задлъжнели в Китай. Съществува риск от фалит пред китайските кредитори. Засега това не се случва и Китай се съгласява да превръща непосилните дългове в различни активи в страната длъжник - земя, природни ресурси, мини и рудници, пристанища и други инфраструктурни съоръжения. Правителството на Шри Ланка, натоварено с дългове по китайските заеми и кредити например, бе принудено да даде под аренда пристанище Хамбантота в продължение на 99 години. Пекин притежава 70% от дълга на Кения. Дори голям дълг към Пекин има малката африканска държава Джибути, която заема стратегически важна позиция в Африканския рог.

На пролетното заседание на МВФ и Световната банка американският министър на финансите Стивън Мнучин нарече Китай „непрозрачен кредитор“, който не координира операциите си с МВФ и дестабилизира международния пазар на заеми. Мнучин отбеляза, че тази практика създава проблеми при преструктурирането на дълга на длъжниците. Зад тези аргументи се крие лошо прикритото раздразнение на американския служител, че на световния пазар на заеми Китай нарушава обичайния работен стил на Вашингтон, дълго време управлявал този пазар чрез контролирания от американците МВФ.

Американският вицепрезидент Майк Пенс, говорил на 4 октомври в Института „Хъдзън“, говори много за заплахите, които идват от Китай. Някои експерти нарекоха речта аналог на речта във Фултън на Уинстън Чърчил, т.е. пролог към студената война между двата световни лидери на XXI век - Съединените щати и Китай. Според вицепрезидента на Съединените щати китайският проект „Един пояс - един път“ е китайско геоикономическо оръжие, което въвлича другите страни в „дългови капани“.

Китай обаче продължава своята линия. За това говори амбициозният Форум за сътрудничество между Китай и Африка (FOCAC), проведен в Пекин миналия месец. На форума присъстваха държавните и правителствените ръководители на 51 африкански страни, което е два пъти повече от африканските държавни глави, участвали в дейността на 73-та сесия на Общото събрание на ООН. Всичко е обяснимо: Китай е основният донор на африканския континент и много африкански лидери разчитат на нови финансови вливания от Китай.

Според данните на университета „Джон Хопкинс“ китайското ръководство вече е предоставило повече от 143 млрд. долара заеми на африканските правителства. По време на FOCAC, председателят на КНР Си Дзинпин предложи на Африка допълнителна финансова подкрепа в размер на 60 млрд. долара, като удвои поетите по-рано ангажименти. На този фон Съединените щати и международните финансови институции, контролирани от тях (МВФ, Световната банка), преминаха за африканските страни на втори, дори на трети план. Същата картина се наблюдава в Азия.

Разбира се, не всичко е гладко за Пекин. Например миналото лято Малайзия отмени инфраструктурни проекти на стойност 23 млрд. долара заради прекомерната им цена. Става все по-трудно да се разшири кръгът на страните, желаещи да участват в проекта „Един пояс, един път“. Във Вашингтон разбраха, че антикитайската пропаганда (обвиненията на Китай за империализъм, сплашването с китайския „дългов капан“) и дипломатическите усилия не са достатъчни. САЩ ще трябва най-малкото да ликвидират изоставането си зад Китай във финансирането на развиващите се страни.

Напомням, че през 1971 г. в САЩ е създадена агенция, наречена Корпорация за частни чуждестранни инвестиции (Overseas Private Investment Corporation - OPIC), която да улесни износа на американски частен капитал в развиващите се страни. Корпорацията се управлява от Американската агенция за международно развитие (U.S. Agency for International Development - USAID). Ако първоначално OPIC наистина беше ефективен инструмент за популяризиране на частния американски капитал в страните от третия свят, днес помощта за развитие, предоставена от Вашингтон, изглежда много по-скромно от тази на ЕС и Китай.

Миналата година Конгресът на САЩ започна разработването на инвестиционния законопроект за по-добро използване на инвестициите, водещ до развитие (Better Utilization of Investments Leading to Development, BUILD), за да създаде нова агенция с по-широки правомощия на мястото на OPIC. Агенцията ще бъде наречена „Американска корпорация за финансиране на международното развитие“ (U.S. International Development Finance Corporation, IDFC). Заслужава да се отбележи, че помощта ( заеми при облекчени условия) не е само в долари, но и в местни валути, така че получателите да могат да избегнат рисковете от валутните колебания. IDFC ще бъде катализатор за износа на американски капитал в развиващите се страни. Относително казано, един долар по линия на IDFC трябва да завлече със себе си 10 долара частен капитал. Фокусът ще бъде върху проектите за икономическа инфраструктура.

На 3 октомври Конгресът на САЩ гласува за закона BUILD и Доналд Тръмп подписа закона. Интересното е, че по време на предизборната си кампания Тръмп обеща да намали бюджетните разходи за международна помощ, но Пекин го принуди да коригира тези обещания. Борбата за влияние между САЩ и Китай в развиващите се страни се изостря.

Източник: Поглед.инфо