Авторът на последната книга за Людмила Живкова: Няма данни за разследване на смъртта й

/КРОСС/ Обемната биографична книга със заглавие "Животът и смъртта на Людмила Живкова" е плод на многогодишния труд на Иво Милев. Авторът извършва колосален труд - запознава се с 50 000 страници архивен материал, за да осветли с достоверността на документите истината за Людмила Живкова. Всичко започва като проект за игрален филм и завършва с книга.

- Г-н Милев, книгата ви "Животът и смъртта на Людмила Живкова" несъмнено ще събуди голям интерес, според мен главно по две причини: първата е, че изпитваме някаква носталгия по едно време, в което културата бе издигната в култ, и второ - защото причините за смъртта на Людмила Живкова все още са забулени в мистерия... Въпросът ми към вас е, защо критиците наричат книгата ви "навременна"? В какво отношение й е "дошло времето"?

- С т.нар. "носталгия" към миналото трябва да бъдем предпазливи. Подобен феномен, който явно съществува, не се дължи толкова или изключително на някакви особени предимства на онова време, а на явната нищета на настоящето. Използвам думата "нищета" в най-широк смисъл... Нямам никакво намерение и не смятам за удачно онова време - времето на социализма, било то и през 70-те и 80-те години на миналия век, да се издига в някакъв култ, и не го търся. Отношението ми към Людмила Живкова също не е такова. Тя няма нужда от това. Дошло е обаче време да се обърнем без страх към нашето собствено минало и да погледнем в него без тъмните очила на всякакви идеологически ограничения. Именно в този смисъл, мисля, Силвия Недкова, редакторката на тази книга, казва, че тя е навременна.

- Доколкото разбрах, причината да се захванете с написването на книгата, е идеята за игрален филм. Защо тази идея се осуети и приключен ли е въпросът за една екранизация в памет на Людмила?

- Идеята за игрален филм за Людмила Живкова още стои на дневен ред и се учудвам как досега все още няма реализиран подобен проект. Предложението, отправено към мен, да се включа в консултирането на сценарен екип, включително за написването на театрална пиеса и нейното поставяне - все още е отворено.

- Откъде се снабдихте с толкова обемен архивен материал и имаше ли хора, които охотно ви помагаха да го съберете? - И обратното, опитваше ли се някой да ви пречи?

- Имах възможността да работя с целия служебен архив на Людмила Живкова, включващ неизброим масив от документи, кореспонденция, стенографски записи от срещи и заседания, разработка на проекти, вътрешни доклади и отчети. Тя например е съставяла подробни отчети за всяка своя командировка, и съдейки по стила й, те са писани лично от нея като ръководител на Комитета за култура или Министерството на културата. Така започнаха да се разплитат повечето връзки. Стигнах до основно проучване на архивите на Комитета за изкуство и култура (б.а. по-късно - Комитет за култура), на архива на Института по културата към ръководеното от Людмила Живкова ведомство, на Научния институт по сугестология на проф. д-р Георги Лозанов, човек особено близък на Людмила и оказал върху нея особено влияние. Той е близък приятел и първият изследовател на Ванга.
Така пред мен започна да се разгръща една всеобхватна дейност, проникваща в почти всички области на обществото. Такова е и разбирането на самата Людмила Живкова - че културата, а тя схваща културата преди всичко като начин на поведение и живот в обществото, прониква във всички негови сфери: от домашния бит, междуличностните отношения, през изкуствата, до икономиката и т.н. Затова по нейно време обхватът на това иначе пренебрегвано ведомство, администриращо културните процеси, неимоверно се разраства, застрашавайки да погълне образованието, научната дейност, като тази на БАН, напр. градоустройството, промишления дизайн на стоки, модата и т.н. А Людмила Живкова е свръхамбициозна и отявлен реформатор.

Това въобще, ама въобще не се харесва на номенклатурните кадри, свикнали да водят безметежно съществуване в отредените им ведомства и сектори.

- Имате ли представа какво е отношението на Жени Живкова към книгата ви, и опита ли се тя да ви повлияе по някакъв начин, по определени теми във връзка с майка й? Въпросът ми е провокиран от раздразнението, което тя показа преди време в един телевизионен филм по темата за майка й и мистификациите във връзка със смъртта на Людмила Живкова...
- В хода на своята работа избрах един принцип, който следвах. Държах се настрани от близки, и особено от родственици на Людмила Живкова, които ако са имали какво да кажат за нея, вече са го казали, а тяхната представа за нея е вече отдавна, трайно и дълбоко, установена. В едно свое съвсем скорошно интервю от 16-и декември т.г. по БНТ Евгения Живкова каза, че одобрява книгата, защото в нея аз поставям Людмила Живкова "на пиедестал".

Всъщност, използваната метафора е доста пресилена. Едва ли имаме нужда от образ на Людмила Живкова върху пиедестал, а и едва ли и Евгения Живкова би била удовлетворена да съзерцава майка си върху пиедестал. Поне моето намерение бе коренно различно - интересуваха ме идеите на тази жена, волята и енергията й да ги осъществи, смисъла от всичко това...Интересуваше ме личността й, драмата и противоречията в тази личност.

Разбирам Евгения Живкова, тя е получавала множество удари. Дебатът около майка й, доколкото го е имало, се е въртял все около "жълтото", окултното, скандалното. Един подобен - ясен и открит поглед към живота и делата на майка й, базиран на множество документи, а не слухове и недомлъвки, би трябвало да я впечатли. Това, което знам е, че тя няма защо за се срамува заради Людмила Живкова, а "пиедестал" не е нужен.

- В книгата изразявате ли някаква по-категорична теза относно смъртта на Людмила, и ако да - каква е версията, в която сте най-склонен да повярвате? - Или най-малкото, на какъв размисъл насочват реалните факти? Имам предвид това, че във времето се натрупаха различни хипотези, изразени по-малко или повече категорично, от различни близки до Людмила хора. Излязоха две книги на Крум Благов, в поредица от книги и интервюта Богомил Герасимов разказва за нейния транс в Мексико, има изказвания на медицинската сестра на Тодор Живков - Ани Младенова, както и на шофьора на Людмила за последните й часове. Така и не се разбра, обаче, каква е истината за фаталната нощ?

- Свидетелствата около смъртта на Людмила в онзи фатален 20-ти и 21 юли са много оскъдни и много противоречиви. Това, което е безспорно, е че няколко седмици преди смъртта си Людмила Живкова пребивава на Боровец заедно с баща си. Понякога там идва и съпругът й Иван Славков. Защо, сякаш спонтанно и при пълна конспирация, тя решава именно на 20-ти да пътува до София, до резиденция Бояна, не става ясно. Единственото обяснение, сред наличните факти, е че тя трябва да се види със сътрудника си Кирил Аврамов, във връзка с подготовката на монографията й за Владимир Димитров-Майстора. Но това така и не се случва. Тя остава в резиденция Бояна и като че ли никой не я посещава там.

Следвайки свидетелствата, оставаме с впечатлението, че тя отива в София, за да се изкъпе и с намерение още същия ден да се върне в Боровец. Това звучи абсурдно. Така описва събитията един от малкото свидетели - нейният охранител Димитър Мурджев. Същият казва, че когато Людмила тръгва от Боровец за София, баща й Тодор Живков остава в Царска Бистрица в Боровец. Самият Тодор Живков в мемоарите си твърди, че по това време е в София и участва в правителствено заседание. Някоя не си спомня нещо, или не казва цялата истина?... Защо са тези противоречия, недомлъвки и недоизказаност? Да не пропускаме, че дори думите на двамата основни свидетели от онзи ден - на шофьора Кирил Зафиров и на телохранителя Мурджев, не се допълват, а като цяло си противоречат. Разследване за смъртта на Людмила като че ли не е правено или поне засега липсват данни за такова.

- Вие сте известен в културните среди като човек, твърдо отстояващ позициите си. Атакуван ли сте вече по повод на някои свои тези в книгата, по кои и как им отговаряте?

- Основното "обвинение" е, че с книгата наливам вода в мелницата на носталгиците по онова време и сякаш подхранвам реставраторски нагласи. Плашенето с ужаса на някаква абсурдна реставрация на онзи обществен строй, не може да бъде аргумент онова време да не бъде изследвано, изучавано и да буди интерес. То е нашето минало и без неговото опознаване ние ще останем осакатени. Проповядването на римското "проклятие на паметта", където на унищожение и огън е подложен всеки спомен, е най-опасното нещо, което може да се случи на едно общество, особено когато това засяга една цяла епоха, в която са израснали милиони."Проклятието на паметта" може да има и други форми, когато историята се идеологизира и от "жива памет", да използвам израза на Кръстьо Куюмджиев, тя се превръща в безсмислено шествие на мъртъвци. Да не забравяме, че с такива подходи - от обричане на забрава, заличаване на спомена и паметта, до силно идеологизиране на историята, си служат самите комунисти при налагане на техния режим през 40-те и 50-те години и по-късно. В известна степен и в подобна форма същото се извърши и продължава да се извършва и сега, спрямо един голям дял от нашата история - времето на социализма. Благодарение на тази реакция в обществения организъм от 1989-а година нататък, се отвори една поредна дълбока рана.

Събаряне на всичко до нула, пълно отрицание и започване на ново. Това не се случва за пръв път в българската история. Феноменът отдавна е забелязан и изследван, още от историка и философа на българката история Петър Мутафчиев, напр. Тези пропадания и разрушаване до нулата разкъсват тъканта на обществото, а тя се изгражда и възстановява много бавно. Без приемственост, без традиции и бавно, консервативно постъпателно развитие, няма култура, няма и общество, където индивидите живеят заедно, с изградени навици за един съвместен живот. Такова започване на ново е като вторично подивяване, да не говоря за травмите в душите на мнозина, израснали и прекарали съзнателния си живот в епоха, предмет на отричане и забрава. В един момент техният живот и усилия се оказват без смисъл - това е огромна екзистенциална драма, невротично състояние - и за обществото, и за отделния индивид.

- Каква е вашата оценка за приноса на Людмила Живкова за културата и духовното развитие на българската нация?

- Опитал съм се да изложа фактите за приноса на Людмила Живкова на повече от 700 страници. Избягвал съм оценки - това е привилегия за читателя. Но това, което ми се струва много важно, е опитът на Людмила Живкова да съедини разкъсаните нишки на развитие, традиции и приемственост, с епохата на България отпреди 1944-а година. С налагането на социалистическата система през 40-те и 50-те години тази епоха е предмет на това, за което говорих - на "проклятие на паметта". По онова време всички връзки с времето отпреди 1944а година са съзнателно и насилствено прекъснати. Обществото е в хаос, а културата - в нейния традиционен смисъл - е унищожена и липсва.

Мисията на Людмила става да съедини тези прекъснати нишки в националната ни съдба. Един консервативен проект. В същото време тя е много модерна, с остро чувство за актуалното и съвременното. Такава е тя в своите идеи за образователна реформа, която започва, но за съжаление не успява да доведе до край. Тогава тя повдига въпроси за образованието и възпитанието на децата. Теми, които стават особено актуални днес и тепърва започват да се повдигат с особена острота - за пагубната специализация в образованието, за отношението учител - ученик, за приоритета в образованието на развитието преди всичко на способностите да чувстваме и възприемаме света и т.н. и т.н.Да вземем нейния проект за всестранно развити и хармонични личности - започва се с Николай Рьорих, Леонардо, Людмила Живкова има намерение да продължи с Айнщайн, Гьоте и т.н. Основната идея на проекта съответства почти буквално на личната изследователска програма на световноизвестния автор на биографични бестсейлъри Уолтър Айзъксън. Той дословно признава, че представяйки биографиите на Стив Джобс, на Айнщайн, на Франклин, цели да покаже, че творчеството, креативността, са резултат от съчетаване на множеството способности на индивида; главно на способността да виждаме света в неговата цялост, универсално, като взаимовръзки и отношения, на преплитащите се линии между наука и изкуство, като плод на интердисциплинарното мислене, а всичко това се култивира. Тези неща са сякаш взети от изказвания на Людмила от 70-те години.

Идеите на Людмила Живкова за творчеството, за неговото дълбоко приложение във всяка брънка на личния и обществен живот, като едно от малкото оказани ни благоволения за един смислен и удовлетворителен живот, са напълно адекватни на актуалните идеи на Ерих Фром, или на тезите за психо синтеза на Роберто Асаджоли, например.- Според вас, предадена ли се е чувствала тя, в какво отношение и от кого?

- Липсват свидетелства, идващи лично от Людмила, без посредничеството на свидетели, че тя е била разочарована или предадена от някого. Остават само множеството свидетелства и фактите от нейните действия, постъпки и упражненото върху нея влияние. Така например, когато през 1979 г. Любомир Левчев напуска екипа на Людмила Живкова в Комитета за култура като неин пръв заместник, по негови свидетелства, тя му казва: "Защо ме предаваш?..." От своя страна Богомил Райнов парира в спомените си: "Дали раздялата с Левчев не е една дълго очаквана развръзка на едно достатъчно продължило неплодотворно сътрудничество?!"... Почти винаги става така при подобни свидетелства. Затова с тях трябва да бъдем внимателни.

Резкият обрат в отношението към Людмила от страна на властта, в това число и на баща й, започва да личи след 1979 г. и особено силно към края на 1980 г. На Людмила се отказват публични прояви, заменена е като председател на организационния комитет за честване на 1300 годишнината от основаването на българската държава - средищен проект в нейната държавническа дейност. Именно тогава излизат наяве и разработките във връзка с дейността на службата "Културно наследство". Тази служба е създадена специално от Людмила Живкова в средата на 70-те години, с цел да издирва и придобива извори на българската история, художествени произведения за създаване на специализирана галерия и други материали във връзка с честването на 1300 години от основаването на българската държава.
Още през 1972 г., не без влиянието на Людмила Живкова, към Комитета за държавна сигурност е създадено специализирано звено - служба за културно и историческо разузнаване. Нейните задачи са сходни с тези на по-късната "Културно наследство", но с доста по-широк обхват и правомощия. Службата "Културно наследство" се създава като междуведомствена - между Министерство на външните работи, Министерство на вътрешните работи и Комитета за култура. Като опит тази дейност, касаеща културното ни наследство в чужбина, да излезе и да бъде иззета от прерогативите на Държавна сигурност.

Людмила Живкова дълбоко не одобрява нейния начин на действия и методики. Но именно на тази служба "Културно наследство" е съдено да стане крайъгълния камък в кариерата й. Със завършване на разработката и излизане на въпросния доклад за дейността на службата "Културно наследство" в началото на 1981 г. много нейни сътрудници и то от най-близкото й обкръжение попадат в обсега на подозрения за злоупотреби. За нея това е огромен шок. Впоследствие някои от тях са съдени и осъдени. Доколко е бил обективен съдебният процес, е отделен въпрос, но още тогaва става ясно, че всичко това е част от един доста по-мащабен план за "озаптяване", ако мога така да се изразя, на своенравната Людмила Живкова. В този план са явни съветските влияния и участията на българските служби за сигурност, които сляпо се подчиняват на съветските, дори в разрез с българските си надведомствени органи. Всичко това бавно и постепенно, "логично", както се изразява Иля Велчев, води до развръзката...

- Има ли пръст в нейната смърт "световната конспирация"?

- Донякъде разбирам какво имате предвид... Смъртта на Людмила Живкова сякаш изглежда да е част от една поредица злощастни случаи, имащи за ефект изключително негативно влияние върху международния имидж на страната, за който Людмила толкова неистово се бори. Това са смъртта или убийството на българския писател емигрант Георги Марков и българската следа в атентата срещу папа Йона Павел II. Тази негативна поредица може да бъде дори продължена назад във времето...

През 1977 г. Людмила Живкова прави предложение в планувания парк към Дома на хумора и сатирата в Габрово да бъде поставен паметник на Чарли Чаплин. Тя настоява да се побърза с инициативата, тъй като това може да бъде първият световен мемориал на комика. Макар по-късно пред Дома на хумора и сатирата да е поставен паметник на Чаплин (б.а. работа на Георги Чапкънов) до навременна реализация на инициативата на Людмила Живкова не се стига.

На 2 март 1978 г. светът осъмва с една потресаваща новина, приоритет за всички световни информационни агенции - гробът на Чарли Чаплин е похитен, а тленните му останки - отвлечени. Съвсем скоро става ясно, че в аферата е въвлечен и българин. Това е първият случай със световни скандали с българска следа в продължение на следващите няколко години - убийството на българския писател Георги Марков в Лондон през същата година и опитът за покушение на папа Йоан Павел II в Рим през 1980 г.. Тези събития се случват на фона на засилената борба на Людмила за световен престиж на страната ни, а оказват изключително негативен ефект върху международния образ на България. Те съвпадат с опита за "отваряне" на страната ни към Запад, приоритет на културната политика на Людмила Живкова, и значително намаляват ефекта на постигнатото.
Освен всичко друго, смъртта на Людмила Живкова през 1981 г. изглежда и някак много "навременна". Тогава отношенията между двата блока - Източния и Западния - навлизат в нова решителна фаза на противопоставяне. От концепцията на съветския ръководител Леонид Брежнев за мирно-съвместно съществуване и нейното овенчаване на конференцията от Хелзинки през 1975 г., вече няма и следа.

Интервю на Еми Мариянска

Източник impressio.dir.bg