Целта е този самотен „глас в пустиня” да бъде изцяло заглушен

/КРОСС/ Свидетели сме на все по-засилваща се ескалация на напрежението около казуса „Иванчева". То възникна спонтанно с показния арест, съпроводен с актове на ненужно насилие и унижение над задържаните. Обществената реакция не беше в полза на отговорните за това „блюстители" на закона, но те не се смутиха и не си взеха поука от този факт. Пример за това са ненужните и несъобразени с целта, която според закона се преследва с мярката за неотклонение „задържане под стража", усилия на прокуратурата и специализирания АС да не допуснат да бъде изпълнено разпореждането на съдията, който разглежда и ще реши делото по същество, за незабавно освобождаване от арест на подсъдимите.

Сега обаче спорът около правомерността на мярката за неотклонение „задържане под стража" се пренесе на необичайно институционално ниво. По повод на разпоредената от председателя на ВКС проверка на организацията и движението на производството по замяната на мярката за неотклонение „задържане под стража" с „домашен арест", прокуратурата излезе със странния за една правова държава призив към този съд да не изпълнява закона и да не дава на проверяващите материалите по делото. Апелативният съд не се съобрази с този призив, предостави необходимите материали, но част от неговия състав отправи до пленума на ВСС още по-странно искане: той да изрази становище дали е правомерна и допустима наредената проверка и дали тя не е плод на тенденциозно отношение към специализираните съдилища и опит да се повлияе на вътрешното убеждение на съдиите, които ще се произнесат за мярката за неотклонение.

Ако призивът на прокуратурата може да се окачестви като несръчен и неуспешен опит да се възпрепятства проверката, то искането на подписалите го съдии има далеч по-голяма цел. То представлява оспорване на правомощията и авторитета на председателя на ВКС Лозан Панов.

Отправено е до орган, в който политическото влияние не е тайна и в който на страната на Лозан Панов е малцинството, особено като се има предвид прокурорската колегия. Съвсем реална е опасността заседанието, на което ще се разгледа искането на съдиите от АС да се превърне, даже не в другарски съд, а в истински трибунал срещу председателя на ВКС. Той отдавна е станал трън в очите на властимащите с безкомпромисното си отношение към недъзите в правосъдната система, а даже и на обществото, което се фокусира в лайтмотива на последната му реч пред международната съдийска конференция: „Вървим уверено към автокрация". Те - властимащите, ще напрегнат всички свои могъщи сили и средства и на първо място - конформисткото мнозинство във ВСС, за да остане тази знаменателна реч последна като проява на председател на ВКС. Не ги задоволява пълната тишина в публичното пространство, обгърнала тази негова реч, с която той сочи известните на всички, но премълчавани истини за недопустимите и недостойни действия и бездействия на органи, които са създадени да не допускат подобни прояви.

Целта е този самотен „глас в пустиня" да бъде изцяло заглушен, да му се отнеме всяка институционална възможност да призовава съдиите да бранят своята независимост.

За осъществяване на тази цел не се подбират средства. Няма никакво значение, че разпоредената проверка е съобразена с правомощията на председателя на ВКС и е с предмет ясно очертан от закона - движение и организация на делото. Няма никакво значение, че в правомощията на пленума на ВСС не е предвидено да се произнася със становище по допустимостта и правомерността на такава проверка - това са критерии за съдебен контрол. ВСС не е четвърта инстанция над всички звена над съдебната власт, която може безконтролно да решава всички въпроси в нея, подобно на абсолютен монарх. В т. 10 на чл.114 ЗВС ясно е посочено, че след извършване на проверката председателят на ВКС свиква съдиите от ВКС и АС за обсъждане на докладите от проверката. Там съдиите, подписали искането до ВСС, могат да направят възраженията си, и то по резултатите от проверката, а не по допустимостта й.

Но искането им ВСС да се произнесе по допустимостта и правомерността на предвидена в закона възможност за извършване на такава проверка е не по-малко в нарушение на закона, отколкото призива на прокуратура те да не изпълнят нареждането за предоставяне материалите по делото. Ако са прави и не са извършили нарушение - от какво се боят? Напротив, положителният за тях резултат от една такава проверка само повишава техния авторитет. Обвиненията за тенденциозност и недопустимост на разпоредена проверка имат почва само ако има страх, че са допуснати закононарушения.

Цялата ситуация около искането ВСС да вземе становище по разпоредената от председателя на ВКС проверка подсказва, че казусът „Иванчева" надхвърля тесните рамки на съдебния процес срещу нея.

Залогът е голям: ще има ли правосъдие и съдии, които да го отстояват. На ВСС не може да се разчита за тази кауза. Ако зависи само от него - тази кауза е загубена (ще бъда щастлив ако бъда опроверган и публично ще се извиня за изразеното към него недоверие).

Както казах, има реална опасност заседанието на пленума на ВСС да се превърне в трибунал за председателя на ВКС - първа крачка към действия, чиято насоченост е явна за всички. Може да се разчита само на професионалната чест и достойнство на самите съдии. И на още нещо, което се нарича гражданско общество. Колкото и далечни за обикновения човек да са проблемите на съдебната власт, все пак не са толкова недостижими, за да прозре той, че прангите сложени на Иванчева, както и ненужното и несъобразено с целта на закона продължаващо задържане на подсъдимите в помещения със „стряскащи" условия, са несъвместими с понятието за съвременно, цивилизовано, европейско правосъдие. Вярвам, надявам се, че също не е недостижимо, този обикновен гражданин да прозре, че нападките и обвиненията срещу председателя на ВКС носят същото клеймо и засягат не само него лично, но и всички нас.

Автор: Петър Обретенов,
юрист с дългогодишен стаж.

Източник De facto.bg