Какво иска Путин?

/КРОСС/Световната дипломация е на ръба на нервна криза, въпреки данните, че руският военен контингент на границата с Източна Украйна е намален през последните дни. Конфронтацията продължава да е факт и страхът от война си остава, най-вече заради невъзможността да се намери знак на равенство между изострената ситуация и скритите намерения на самодържеца от Кремъл.

Въпросът, който всички продължават да си задават, е: „какво иска Путин?"Докъде той смята, че може да стигне в противопоставянето си на Запада? И кога ще бъде реално възпрян?

Цялото морално двусмислие на ситуацията се корени във факта, че Европа и САЩ не са готови за открита конфронтация с Русия и Путин го знае.

Но и Путин знае, че би било безумие да вкара войски в Украйна - това не е нито Осетия, нито Абхазия. Такава инвазия предполага ответна украинска атака, продължителна „партизанска война", бурна реакция на Запада и дългосрочен провал на Русия. Ето защо новият руски самодържец използва своите войски по украинската граница като разменна монета в голямата дипломатическа игра. Какви други аргументи би могъл да извади Кремъл? Светът, с основание, става все по-дистанциран от „неотразимата привлекателност" на Путиновата „управляема демокрация". Само в екзотични „островчетата на приятелството", като в средите на българското русофилство, все още лелеят мечти как казаците ще напоят конете си от Перловската река.

Тъй че демаршът с цялото дрънкане на оръжие по украинската граница явно е подчинен на следните две конкретни цели:

Първо: Путин иска да се убеди, че Крим е вече в джоба му и че никой оттук насетне няма да оспори неговото „присъединяване" към Русия.

Второ: той иска Украйна да си остане буферна зона между Русия и Запада, което изключва нейното членство в НАТО, а дори и в ЕС.

Другата имперска „апетитна хапка", каквато е Приднестровието (молдавската Транснистрия), засега е отложена във времето, но стои на хоризонта като задача. И без това референдумът там е проведен още на 17 септември 2006 г., когато гражданите с „подобаващо мнозинство" са се произнесли „за" присъединяване към Русия. Международната общност не признава законността на референдума, ала след анексията на Крим виждаме, че това не е от особено значение.

И все пак, за Путин прочитът на ситуацията се определя от две неща:

1) От постигането (все пак) на споразумение със Запада, което ще позволи на Русия да избегне тежки и дългосрочни санкции (иначе Русия я заплашва икономически срив, снижаване на жизнения стандарт и дестабилизация на управлението).

Кремъл се надява на мека „студена война", която неусетно да премине в „размразяване" при някое неизбежно влошаване на ситуацията в Близкия Изток. Това е краткосрочната цел на Путин: да може да затяга контрола у дома и необезпокоявано да тормози по-омразните си съседи.

2) Истинската цел на Путин обаче е друга: да впише своя принос в историята чрез завръщането на „имперска Русия" в „новия световен ред".

Тъкмо този „имперски вертикал" прави ситуацията трудноразбираема и поддаваща се на описание само с помощта на класически  „имперски метафори":

„Австроунгарската от 1914  г." - когато близката перспектива за империята е благоприятна (Балканите изглеждат в кърпа вързани), ала дългосрочната - не чак толкова (Австро-Унгария е минирана отвътре - чехи, словаци, унгарци жадуват независимостта си). Тръбачите обявяват началото на Първата световна война, чийто край наведнъж освобождава континентална Европа от всички империи (Австро-Унгария, Германия, Русия). Над „Русия като империя" не може да не тегне спомена за тази първа геополитическа катастрофа, докарала на власт болшевишкия режим, чиито жертви през ХХ в. се изчисляват на десетки милиони души.

„Мюнхенската от 1938 г." - когато на 22 май, в деня на местните избори, судетските немци по внушение на Хитлер организират референдум, който трябва да изиграе ролята на плебисцит за откъсване от Чехословакия и присъединяване към Германия. Войските на Вермахта са на границата на Судетската област. През цялото това време Хитлер настоява, че иска мир, но е и готов на война заради „сънародниците си по кръв". На 30 септември Великобритания, Франция, Германия и Италия подписват договор, с който Судетската област минава към Третия Райх. Чехословашката делегация не е допусната до преговорите, извикана е след подписването на съглашението, за да й се сведе взетото решение. Тогава Чърчил пише, че „Великобритания е трябвало да избира между войната и безчестието. Тя е избрала безчестието и ще получи война". Само след година избухва Втората световна война. Обединена Европа няма как да забрави горчивия урок от „Мюнхенското съглашение" и едва ли ще вземе решения зад гърба на Украйна, така че тази метафора едва ли работи в полза на Путин.

Но онова, което особено се набива в очи в кримската криза, е, че Путин, в опита си да възкреси „имперската рускост", става заложник на най-безпощадната цикличност в руската автокрация, детайлно описана от историка Александър Янов, професор в Университета в Бъркли. Според него спецификата на руската автокрация е в нейната поразителна устойчивост да остава незасегната както от многочислените реформи, така и от кървавите революции - „отгоре" и „отдолу". Понякога, макар и за кратко, Русия си отвоюва статута на „свръхдържава", но тутакси след това настъпва упадък и агония.

Така например Московското царство тихо гасне в края на XVII в. на периферията на Европа. След четвърт век Москва е заменена от Петербург и новата столица на Петър I вече се стреми да наложи контрола си над Централна и Източна Европа. Русия започва да се смята за „жандарма на Европа", а екатерининският канцлер Безбородко твърди как „нито една пушка в Европа не смее да гръмне без наше позволение".

Малко по-късно виждаме угасването на петербургска Русия, идва болшевишката революция и центърът отново е преместен в стара Москва. Сталин е типичен „московец", по-близък до Иван Грозни, отколкото до Петър I. Русия (вече като СССР) взима половин Европа, сдобива се с ядрен арсенал и се смята за свръхдържава. Десетилетия по-късно СССР се разпада, Русия пак е колос на глинени крака. Ядреният й арсенал си остава, но армията е в упадък. Тогава на власт дойде петербуржецът Путин - нов реванш на Петербург спрямо Москва, финансиран с високите цени от продажбата на петрол и газ.

Путин е типичен „контрареформатор" в руската история. Той иска да присъединява „земи", а не да извърши тъй необходимите реформи в страната.

Като реформатори в новата руската история ще останат Хрушчов, Горбачов и Елцин - лидери, които се опитваха, доколкото могат, да наложат жизненоважните за страната си промени чрез „революция отгоре", без да присъединят „нито педя земя".

Типични „контрареформатори" са Сталин и Брежнев, които смятаха, че войната е решение на всички руски проблеми - включително на рухналото селско стопанство, на тежката бюрократизация и корупция, прояли отвътре всичко.

Управлението на Путин все повече заприличва на това на Брежнев - не само заради пряката аналогия между провеждането на Олимпиада и извършването на инвазия, но и заради „политическия застой", заради непрекъснатото задушаване на инакомислието и системното потъпкване от службите за сигурност на основни човешки права.

А иначе в бляновете си Путин може би жадува най-силно онова, което руският поет Фьодор Тютчев е предрекъл на истинския руски самодържец в стихотворението си „Пророчество": да стане едноличен владетел на Черно море, докато се озове пред древните сводове на византийската „Св. София", над която оттук насетне ще се развява руският андреевски флаг:

Пади пред ним, о, царь России,

И встань как всеславянский царь!

Струва ми се, че едва ли е необходимо да превеждам Тютчев. Дори и на най-неизкушените в руската словесност би трябвало вече да им е ясно какво иска Путин.

Автор: Тони Николов; Портал Култура