В утрото на нова ера

/КРОСС/ Мястото, в което живеем, е напълно различно от света на нашите деди. Има ли граници за растежа на човешката икономика?

Енергията, която хората на Земята използват ежегодно, е нараснала десетократно между 1904 и 2008 г., а спрямо 1750 г. увеличението е 33 пъти. Населението на планетата днес е над четири пъти по-многочислено в сравнение с 1900 година. От края на Втората световна война до днес брутният вътрешен продукт в света се е увеличил 12, а градското население - осем пъти... Може да се изредят още много сходни статистики, но, честно казано, човек се губи в тях. Другояче е, ако проблемите се видят на картинка. Така по-лесно разбираш откъде идваш и накъде отиваш.

Международен екип от учени под ръководството на австралиеца Уил Стефан направи точно това, когато в началото на 2015 г. публикува статията „Траекторията на Антропоцена: Великото ускоряване". Приложените в нея графики илюстрират, че планетарните процеси - както социалните, така и природните, безпрецедентно са се забързали. Разгледани са 12 ключови индикатора на глобалното социално-икономическо развитие, както и 12 тенденции в планетарната екосистема. Без изключение след 1950 г. наблюдаваните показатели скачат нагоре като бълхи.

Първата и най-естествена човешка реакция е да се попитаме има ли таван. Общо взето, науката не дава отговор. Но много авторитетни учени са убедени, че икономиката ни е създала нова геологична епоха на Земята. Според тях въпросното Велико ускоряване не просто застрашава перспективите за неспирен икономически растеж, а клати колоните, върху които се крепи животът.

Две от девет
Много страници са изписани за глобалното затопляне, причинено от увеличената концентрация на въглероден двуокис в атмосферата. Оказва се, че не въглеродът е основният ни проблем. През януари Уил Стефан с екип от 17 учени обнародва в авторитетното списание „Сайънс" още една статия, в която анализира състоянието на девет животоподдържащи системи на планетата. При две от тях е установен „висок риск" и може да се твърди със сигурност, че там планетарните граници на поносимост са надхвърлени. Става дума за генетичното разнообразие и за биохимичните потоци, на първо място за съдържанието на фосфор и азот в почвата.

Някак свикнахме с факта, че вследствие на човешката дейност измират биологични видове: склонни сме да го приемаме за „неизбежна цена на развитието". Работата е там, че в наши дни биологичните видове измират от 10 до 1000 пъти по-бързо от естествения еволюционен ход. Как това застрашава живота на Земята? Според Стефан променя се интегритетът на биосферата: образно казано, мрежата на живота изтънява. С научен изказ - засегнат е „дългосрочният капацитет на биосферата да оцелява и да се адаптира към рязка или постепенна абиотична промяна".

Все повече площи са заети със земеделски монокултури, все по-малко място остава за дивата природа. Ефектът от този неумолим процес вече не е просто естетически, а екзистенциален. При това внасяните в почвата торове, които направиха възможна „зелената революция" след 1950-те и позволиха изхранването на милиарди гърла в повече, чувствително промениха биохимичните процеси на Земята. В началото на XXI век цикълът на азота вече се счита за увеличен с 50%, а на сярата-със 100%. Според изчисленията на Стефан днес концентрацията на азот в почвите надхвърля три пъти безопасната граница, а фосфорът е „на ръба". Чрез процеса на почвена ерозия това може да доведе до аноксия (изчерпване на кислорода) в океаните.

Типични страхове като привършване на запасите от сладка вода или измиране на живота в океаните заради повишаване на киселинността според тази статия не са обосновани. Възстановяването на озоновия слой в стратосферата дори дава повод за оптимизъм. Все още няма достатъчно информация, за да се оцени научно заплахата от ГМО или инвазивни видове, както и замърсяването с аерозоли. А по отношение на климатичните промени рискът видимо нараства, но още не е излязъл от контрол. Очевидно е, че целта на научния екип не е да ни сплаши.

В същото време деликатно е подсказано как с „неприятно голяма вероятност" може да се твърди, че сегашната траектория на развитие води към състояние на планетата, което ще е „много по-малко дружелюбно към развитието на човешки общества". Авторите си поставят позитивна цел: да установят какво е „безопасното оперативно пространство" на човечеството с оглед на биогеохимичните процеси. Да разберем къде може да продължим и къде трябва да спрем - този подход е изключително смислен и навременен, но предвид сегашните приоритети в глобалната политика сякаш граничи с научна фантастика.

Растежът - роб на дълга
„На всяка цена ни трябва растеж!" -заявяват десните партии. „Ще направим всичко, за да възстановим растежа", обещават левите. Без значение от националност и идеология политиците в целия свят декларират пълна готовност да се поставят в услуга на увеличаването размера на икономиката. Нужен е поне 3% годишен растеж, за да почувстваме подобрение в живота си - уверяват ни те.

Колкото и да сме свикнали с подобни изказвания, трябва да отбележим, че тази нагласа е нова. Нашумелият труд на френския икономист Томас Пикети поставя растежа на икономиката в историческа перспектива и се оказва, че между 0 и 1700 г. сл. Хр. прирастът на БВП на човек от населението е цифром и словом нула. Между 1700 и 1820 г. нарастването е едва 0,1%, а през последвалите години до Първата световна война е 0,9%, почти изцяло благодарение на Америка и Европа. Чак в периода 1950-1970 г. светът постига чувствителен прираст от 2,8% годишно.

Пикети е убеден, че блясъкът на следвоенните години не може да се повтори. Чакат ни десетилетия с много нисък икономически прираст - а всъщност връщане към нормалното състояние. Който иска повече, да се замисли за неравенството и преразпределението. В крайна сметка 1% най-богати американци получават 20% от дохода в най-голямата икономика не задължително защото са най-способни.

Един или два процента прираст годишно ни се виждат пренебрежимо малко, но да си дадем сметка, че става дума за експоненциално нарастване. Математиците отдавна смайват въображението на народа с изчисления на сложна лихва. Актьорът Ричард Прайс, съвременник на Адам Смит, например пресметнал, че ако при раждането на Спасителя едно пени е сложено в банка при 5% лихва, към 1800 г. с него ще се купи сфера от чисто злато с диаметър орбитата на Сатурн.

Сложната лихва противоречи на принципите на живия свят, включително на стопанството. От дълбока древност е известно, че лихвите по кредитите изсмукват жизнените сокове на бизнеса. Типичната за Древна Гърция 10% лихва води до удвояване размера на дълга на всеки 10 години и макар финикийците да са искали двойно повече, свободолюбивите елини първи започнали да вдигат въстания срещу дълговото робство. Големите законодателни реформи - на Ликург в Спарта и на Солон в Атина, са свързани именно с ограничаването властта на кредита.

Явно днешната демокрация не е от гръцки тип. Кредитът стремитешо нараства, с това се увеличава необходимостта от растеж, за да се плащат лихвите и да остава нещо за живеене. Растежът мачка природата на Земята. Да го кажем с думите на Уил Стефан, който в интервю за „Гардиън" за момент излиза от умерения научен тон: „Ясно е, че икономическата система ни води към неустойчиво бъдеще. За хората от поколението на дъщеря ми ще е все по-трудно да оцеляват. Историята ни показва как цивилизации са се издигали, придържали са се към ценностите си и след това са рухвали, защото не са се променяли. В същото положение сме сега."

Царството на човека
Западната цивилизация отдавна е намерила отговор на изказаните по-горе страхове. Това е технологичната промяна: на теория човечеството може да продължи да произвежда все повече стоки и услуги, ползвайки все по-малко ресурси. Полезните изкопаеми, които все някога ще бъдат изчерпани, може да бъдат заместени с нови, включително синтетични вещества и материали. Може да се намери заместител на всичко, дори на петрола. И макар за това да не се говори, ако технологичната машина забуксува, може да се прибегне и до добрите стари регулатори на преподобния Малтус: глада, болестите и войната.

Според Стефан убеждението, че технологиите всеки път ще ни спасяват от собственото ни неразумно разрастване, не се базира на научни факти - то е гола вяра. Легендарният учен Джеймс Лавлок през 1970-те доказа, че при всичките си усилия човекът надали някога ще успее да изличи изцяло живота на Земята. Но това ще е Земя на бактериите и насекомите, а не на едри бозайници като хората.

Засега обаче царува човекът. Толкова големи са промените, които той внася в живия свят, че според редица екосистемни учени вече трябва да възвестим нова геологична епоха - Антропоиен, ерата на човека. В планетарните системи: климат, кръговрат на химическите елементи, хранителни вериги и т.н., са настъпили драстични промени. Редица показатели - например концентрацията на въглероден двуокис, азотен окис и метан, са значително над максималните стойности по време на продължилия 11 700 години Холоцен. През последния век азотният цикъл е сериозно изменен, регистрирано е намаляване на озона в стратосферата, биосферата в морето е значително променена, изчезването на биологични видове достига мащабите на масово измиране... Човешката активност и планетарната система са се прегърнали и вече не може да се разглеждат отделно една от друга.

Надали някой може да каже кога точно е започнал Антропоиенът. С доза черен хумор може да приемем за начало на новата ера датата 16 юли 1945 г., когато е взривена първата атомна бомба в пустините на Ню Мексико. Радиоактивните изотопи, които са се отложили в скалите, ще бъзвестяват на следващите епохи величието на Човека... По-важно все пак е кога Антропоиенът ще свърши. Има някои поводи за оптимизъм, че няма да е чак толкова скоро. В богатия свят употребата на торове се стабилизира. Изсичането на тропически гори се забавя. Стремително нараства производството на аквакултури (до 4 млн. т годишно), което ще намали натиска върху рибните ресурси. Населението на планетата към края на века ще се стабилизира между 10 и 11 милиарда жители.

В много изостанали места по света навлизането на мобилните технологии направи излишно прокарването на телефонни линии: ако същият процес, известен като „жабешки скок", се повтори в енергетиката, перспективите ни стават по-добри. Също и ако част от торовете, които пренасищат почвите в развития свят, се прехвърлят към по-бедните земи в развиващите се страни, производителността на селското стопанство в глобален мащаб значително ще нарасне. Ще има хляб.

Но всичко това са предположения, разчитащи на хипотетична добра воля. Ако в умовете на хората и в политиките на лидерите продължи да звъни все същият „растеж", без да се държи сметка за преразпределението, „безопасното оперативно пространство" на хората значително се стеснява. Както намеква още през 1972 г. Донела Медоуз в емблематичното изследване „Границите на растежа", големият въпрос е не кога ще свършат пшеницата и петролът, а как човекът да стане разумен.

Димитър Събев

„Тема”