През последните 15-20 години все повече онкологични заболявания се приемат като хронични и контролируеми, а не като фатални, подчертава началникът на Клиниката по хематология.

Интервю на Калина Петрова, Информационна агенция КРОСС



Доц. Михайлов, какво представлява хроничната миелоидна левкемия?
Както повечето злокачествени заболявания хроничната миелоидна левкемия е клонално заболяване, при което се наблюдава неконтролируемо разрастване на определена популация от кръвотворните клетки, които се зараждат и се диференцират в костния мозък. По-късно те отиват в периферната кръв, което довежда след себе си до увеличаване на левкоцитния брой и промяна на други параметри на кръвта каквито са нивото на хемоглобина, тромбоцитите и т. н. Това е заболяване, което има относително по-торпиден ход, но не при всички случаи. Постепенно при липса на адекватно повлияване се стига до костно-мозъчна недостатъчност и задълбочаване на тежките промени, които са свързани с недостатъчното кръвотворене, и до фатален изход. Има различни етапи в развитието на хроничната миелоидна левкемия и затова я наричаме хронична, а не остра, тъй като тя обикновено започва и се открива случайно. Например при случаен преглед се установява повишен левкоцитен брой, който води след себе си диагнозата – това е така наречената хронична фаза. Друга фаза е т. нар. акцелерираща или напреднала. Третата форма е крайната, при която повлияването става много трудно. Това е бластната криза. Обикновено заболяването преминава през тези три фази, но понякога започва директно с бластна криза. В миналото болните живееха няколко години, в зависимост от степента на клинична агресия на заболяването.

Какви са начините за лечение сега?
Голям напредък медицината постигна през 80-те и 90-те години с разработването на трансплантационните методи на лечение на това заболяване – чрез трансплантации от донор на хемопоетични стволови клетки. Това беше едно от най-трансплантираните хематологични заболявания през последните 20 години на миналия век. В началото на XXI век се появи нов метод на лечение – молекулярен – чрез медикамент, който повлиява един ензим в организма и е отговорен за част от патофизиологичната верига. Това доведе до революционен успех в лечението на този тип злокачествено заболяване. Този нов принцип на лечение наричаме таргентно лечение. Предхождащите методи на лечение като  цитостатици, антипролиферативни средства и трансплантацията на хемопоетичните стволови клетки, по своята същност представляват брутално вмешателство в човешкия организъм с цел унищожаване на заболяването, но същевременно увреждат  организма. Така се стигна до таргентното лечение с  таблетки, наречени още преди години „куршуми срещу рака”. Те се приемат през устата и не водят след себе си такива тежки странични ефекти както при другите форми на лечение. Хората с такава диагноза се връщат към социалния и биологичния си начин на живот.  Едно заболяване, което до преди 10-15 години  се смяташе за фатално, сега се приема при огромен процент от случаите, близо 90%,  за  хронично заболяване.

Доколко е ефективен този метод? Какъв процент?
Огромен процент. Близо 90%. Когато процентът се качва над 80% методът се смята за много успешен. Безспорно има и случаи, които излизат от контрол в последствие, но този процент не е голям.

Вярно ли е, че това заболяване може да бъде определено като хронично контролируемо с новите терапии?
Да, безспорно, с новата терапия. По-голямата част от злокачествените заболявания през последните 15-20 години в развития свят  се приемат като хронично контролируеми, а не като фатални. Големи са успехите в немалка група злокачествени заболявания, но най-ефективен в това отношение е примерът точно с това заболяване по своята преживяемост в момента, по броя на пациентите, които се повлияват от съвременното лечение.

Имат ли българските пациенти вече достъп до това лечение?
Те отдавна имат достъп. Терапията се усъвършенства през последните 2-3 години и в настоящия момент се преминава към второ поколение медикаменти, които имат възможност да повлияват и на случаите, които излизат от контрол или не се повлияват първоначално, както и да се постигнат по-добри първоначални резултати. Правят се много усилия и осигуряваме на нашите пациенти този вид лечение, което се заплаща изцяло от държавата. Процесът на реимбурсиране започна от едно ниво и постепенно се достигна почти до максималното. Безспорно, той не е на 100% и в най-развитите държави.

От тази година лекарствата за хората с онкологични заболявания ще се купуват от болниците, а не от здравното министерство както беше досега. Това по-добро ли е за пациента и ще рефлектира ли върху Вашата работа?
Според мен, това е едно разумно решение, защото какво се получаваше преди - един дава парите и купува медикаменти, друг ги харчи и след това всичко рефлектира върху този, който ги е купил. Така се дава възможност на мениджърските екипи на болниците да преценят своите възможности, да преценят  нуждите, които имат. Вие добре разбирате, че една България  с такъв БВП на глава от населението не може да се сравнява с развити страни като Германия или Швейцария. В тези държави БВП е в пъти по- голям от нашия. Средствата обаче, които имаме, трябва да се разходват разумно и рационално и би трябвало всеки да поеме своята отговорност. Не може Министерството на здравеопазването да поеме отговорността на всички звена, които се занимават с лечението на онкоболни и след това то да бъде на прицел. Самите екипи, които се занимават директно с лечението на болните трябва да носят отговорност и за покупките на медикаментите, и за осигуряването на пациентите. По този начин ще се знае с какво разполагат и как най-правилно да го разходват. Голяма част от схемите за лечение са взаимозаменяеми. Просто едни са по-модерни и ефективни, но същевременно са по-скъпи от други.

Като ръководител на Клиниката по хематология какви възможности виждате през новата 2011 г.?
През новата година трябва много сериозно да се замислим за оптимизиране на потока от пациенти, в смисъл на бързото поставяне на диагнозата, защото то е свързано първо с напрежение за самия пациент и второ с изразходването на не малко финансови средства от страна на системата. Акцентът трябва да е поставен и върху лечението с възможност за продължаване в амбулаторни условия. Това се прави в целия модерен свят. Онкологично болните и без това са изключително потиснати и целта е да бъде изнесено тяхното  лечение извън територията на клиничното звено, да бъде амбулаторно или домашно, с оглед на това те да могат по-спокойно и по-ефективно да се справят с психологичните проблеми, които се явяват около една фамилия на болен със злокачествено заболяване. В тази връзка има много възможности за усъвършенстване. С колеги, които работим в областта на онкологията сме на мнение, че трябва да бъде коренно променена и избистрена една нова онкологична доктрина в България. Необходимо е да се утвърди мнението, че онкологично болните не са фатално болни хора. Те се нуждаят от съответните специални грижи и социализиране в обществото, т.е. да бъдат съвсем равностойни на всички останали, независимо от това, че имат сериозно заболяване. В България и като манталитет, и като организация на онкологичното лечение, това не е достигнато и трябва много още да се работи.

Много български лекари търсят  реализация в чужбина. Как можем да ги задържим в бързо развиваща се специалност като хематологията?
В целия свят има непрекъснато движение на кадри, особено на такива, които са с висок интелектуален потенциал, каквито се лекарите. Те търсят най-добрите начини за изява - колкото е по-ерудиран един специалист, не само в медицината, той търси най-доброто място за себе си. Изтичането на кадри, които са високоспециализирани и съответно финансово обезпечени, ще продължава да се наблюдава в целия свят. Въпросът е в България да се оптимизира самата здравна система. Тя да даде възможности на лекарите, които не са в централните, високотехнологичните звена за диагностика и лечение да намерят своето място и да се чувстват потребни и силни в своите действия. Това не е лесен въпрос, тъй като през последните 15-20 години професионалната система остана встрани от общото развитие на страната. Това, според мен, се крие и във факта, че здравеопазването не беше глава в преговорите за присъединяването ни към ЕС – както например вътрешна сигурност, селско стопанство, инфраструктура и какво ли още не,  които се затваряха една след друга. То беше оставено в ръцете на самите държави и колкото една страна е със скромен финансов потенциал, толкова този проблем отиваше по-встрани. Сега той е достатъчно наболял и рефлектира в цялото общество. Например, в градове като Балчик и Каварна, които са на малко разстояние един от друг има огромни болници, които са празни, но ако решите да ги обедините, ще срещнете огромна съпротива. Концентрация в здравеопазването наистина е необходима. Това обаче е едната страна на нещата. Другото е оптимизирането на работата на отделните звена. Много са проблемите за решаване, но този е начинът за задържане на нашите специалисти.