"Дадох ли нещо на България?"

Симеон Радев е роден в град Ресен, Македония, на 19 януари 1879 година. Учи е първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля, а след това завършва със стипендия на Българската екзархия Робърт колеж в Цариград и право в Женева, където негов състудент е Венелин Ганев. На 16-годишна възраст е приет за член на ВМОРО по предложение на Гоце Делчев.

Отдаден вече страстно на журналистика в най-широк обхват, от 1901 г. става редовен сътрудник на вестник „Вечерна поща", на който две години по-късно е редактор, после и главен редактор. През 1905 г. (по покана на Павел Генадиев) Симеон Радев заедно с Александър Балабанов започват издаването на списание „Художник". След Хуриета от 1908 година участва в създаването на Съюза на българските конституционни клубове. По-късно основава всекидневника „Воля" и взема дейно участие в неговото списване. По това време обнародва и своята книга „Строителите на съвременна България" - едно от големите и оригинални историографски изследвания у нас. Член на Масонска Ложа „Светлина".

Симеон Радев се записва като доброволец в Балканската война, като първо е зачислен в главната квартира в Стара Загора като преводач, а после се премества в Македоно-одринското опълчение, където в редовете на Трета Солунска дружина взима участие в боевете в Източна Тракия и в първите боеве срещу сърбите при Осоговската планина. След началото на Междусъюзническата война 1913, той е извикан в София, след което е прехвърлен в Букурещ където взима участие в изработването на временното примирие и Конференцията за подписване на мира в Букурещ. След подписването на мирният договор той остава като „пълномощен министър"  до 1916 г. по личното настояване на румънския крал Карол I..

След влизането на Румъния в Първата световна война е преместен в Берн, Швейцария. По-късно  той си подава оставката, напуска швейцарската столица и отива на фронта. В края на войната Симеон Радев, заедно с Андрей Ляпчев взема участие от българска страна в подписване на Солунското примирие. През 1918 година Симеон Радев обнародва на френски език книгата си „Македония и Българското възраждане през XIX век". Същата книга е преведена по-късно без разрешението на Радев на български език и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София, чийто член е Радев.

Радев продължава дипломатическата си работа. Радев е пълномощен министър в Берн, Хага, Анкара. На 18 октомври 1925 година Симеон Радев подписва Ангорския договор в Анкара. По късно е във Вашингтон, Лондон и Брюксел. След това до 1944 г. е пълномощен министър на разположение в София, а по-късно е уволнен и пенсиониран. Забранява му се да се занимава с политическа и обществена дейност. След 9 септември 1944 г. по предложение на Тодор Павлов и срещу скромно възнаграждение за архива на БАН, той диктува мемоарната си сага. От нея досега са публикувани само няколко фрагмента - "Ранни спомени Том 1, 2 и 3", "Това, което видях от Балканската война", "Конференцията в Букурещ и Букурещкия мир от 1913 г." и "Българската студентска колония в Женева".

Симеон Радев е не само публицист, историограф и дипломат, а и вещ ценител на изкуството и на художественото слово. Още от най-ранни години той се проявява като критик и взема дейно участие в литературния и артистичен живот на нашата страна. Плод на тези занимания са редица блестящи статии в българския периодичен печат. Част от тези статии, писани в различно време, са поместени в книгата му „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени", която излиза през 1965 година и е посрещната с много голям интерес от българския читател.

Симеон Радев почива в София на 15 февруари 1967 г. - само няколко дни след като книгата „Ранни спомени" е подписана за печат. Последните му думи са „Дадох ли нещо на България?"

/ВН/