Кърджали /КРОСС/ Имах котарак, който лови зайци из балкана и ги носи вкъщи. Беше преди 8-9 години. Не беше едър, но като хване заека за гушата, той квичи, мята се, но котаракът държи, докато го омаломощи. И го довлича вкъщи. Ако заекът е още жив, колим го и го готвим, ако е изстинал, го оставяме на котарака да си го яде. Вече нямаме такава котка. Това разказа пред "Нов живот" Сабри Сюлейман от кърджалийското село Слепче, който живее със съпругата си в работническото селище под стената на яз. „Боровица" и отглеждат крави и овце там. Когато разпродавали блоковете, където са живеели строителите на язовира, си купил жилище и помещения, за обори.
Освен него в работническото селище има още 2-3 души. Понякога идват и хора от големите градове, които са си купили по стаичка-две в блоковете, за да отсядат, като решат да си отпочинат на чист въздух и тишина, но те също са малцина.
Не легендарният котарак, а Сабри е ловджията тук. Сред трофеите му са едни наистина впечатляващи глиги, с които се сдобил като гръмнал 250 - килограмов глиган преди около година и половина нагоре в балкана, до където даже път няма. Получил сребърен медал за трофея. Има и куп по-малки глиги, еленови рога и огромна глава от есетра, защото е и рибар, макар да гледа на това си занимание като по-второстепенно и обикновено, за разлика от лова.
Но истинските трофеи на Сабри очевидно са интересните случки, които е преживял с пушка в ръка из горите наоколо. И които разказва сладкодумно и артистично с приятна самоирония.
Веднъж дебна аз и гледам как две прасета минават наблизо. Гръмнах и едното падна в дерето като умряло. Хвърлих камък - не мърда. Реших, че съм го убил на място. Отидох при него, оставих пушката и извадих ножа. Но още не бях успял да посегна към него, глиганът скочи внезапно и грабна със зъби пушката ми. Сграбчих я за другия край аз, дърпам, но животното е силно, започна да се изплъзва от ръцете ми. В следващият момент се спънах в камък и я изтървах. Без оръжието не ми оставаше друго, освен да се спасявам от освирепелия глиган, който размяташе пушката, с яростно ръмжене. Много бързичко се изкатерих на върбата наблизо. Зъбите на звяра изчаткаха на два сантиметра от крака ми. Още миг да бях се забавил и щеше да стане много лошо.
Седя на дървото, глиганът ме гледа отдолу и чатка със зъби като с кастанети. Ако се поразмърдам да се наместя, започва да подскача да ме стигне. Доста време се дебнахме така. По едно време очевидно взе да му омръзва, разсея се и тръгна настрани. Аз само това чаках - скочих, грабнах пушката и го гръмнах. Този път наистина на място.
И мечки срещаме из балкана. Веднъж направо налетях на една. Вървя си, пред мен подтичва кучето. Видях нещо да се тъмнее в ниското, но не обърнах внимание, а и песът нищо не надуши - вятърът духаше в гръб. Изведнъж като се вдигна мечката и изръмжа - хвърлих торбата и хукнах обратно. Обръщам се да видя дали ме гони и какво да видя! Мечката и тя бяга, но в обратната посока. Явно съм я стреснал, като е дремела и беше уплашена не по-малко от мене.
Веднага се обадих по радиостанцията на горския техник, да му кажа, че съм видял мечка. Той ми вика: Пей, да не те нападне! И затвори. Как ще пееш, като те гони мечка! Опитвам се да се свържа пак с него - не се обажда. Тогава звъннах на колегата му да питам какво става, а той ми разправя, че оня вече бил в Ряка. Изплашил се. Е, то си е за плашене.
И братовчед ми срещна мечка преди време. Оставил си пушката, докато стоял на пусия и се отдалечил малко от мястото. Изведнъж гледа, че кучето тича към него и е уплашено. Завряло се в краката му, едва не го съборило. Вдига глава и гледа - мечка! Затърсил пушката, но не може да я намери. Толкова се стреснал, че забравил къде я оставил. Развикал се, чули го другите ловци и дошли, а и мечката предпочела да хване в друга посока.
Най-големите пакости правят вълците. Има много, нападат добитъка. Ходили сме на хайки, но не можем да се справим. За 10 години поне 40 крави ми изядоха.
Веднъж пътувам за Женда, бяха оперирали дъщерята на баджанака и поискаха да ги закарам до селото на връщане от болницата. Носех и пушката. Бях я дал на ремонт и използвах пътуването да я прибера. Вече се беше смрачило. Като наближихме Женда, гледаме кравите тичат към селото. Жена ми вика: „Виж как са си научили добитъка да се прибира навреме." В този момент на шосето изскочиха 4 млади вълка. От тях са бягали кравите. От храстите край пътя надничаше вълчица - по-хитра и съобразителна от младите вълчета, не излезе на пътя в светлината на фаровете.
Грабнах пушката и без много да му мисля гръмнах. Както бяха скупчени, убих две, а другите избягаха. Посегнах да заредя пак, но се оказа, че другите ми патрони са за птици, нямаше да свършат работа срещу вълците. Докато се чудех да ги гоня ли, видях фаровете на кола откъм селото. След малко пристигнаха кметът и още 4-5 ловци. Решили, че се гърми на прасе и идват да помагат. Като разбраха, че става въпрос за вълци, се опитахме заедно да ги търсим, но вече бяха се скрили в близкото гробище, пък и беше тъмно. Жалкото е, че изтървахме вълчицата, защото е най-опасна. Малките без нея по-лесно щяхме да намерим.
Историите на Сабри нямат край, но трябва да си тръгваме. На изпроводяк ни кани пак да го навестим. Тука има хубави места. Идват от Пловдив, от Хасково, Стара Загора, от София хора на туризъм. Елате и вие не по работа, а да видите балкана.
Живеем си тука на тишина и спокойствие, на чист въздух. Познаваме се с хората на километри наоколо.
Малко по-рано, когато пристигахме, Сабри тъкмо изпращаше свой приятел от махала по-нагоре в планината, където бил единственият й обитател. На безпокойството ни дали ще пристигне навреме вкъщи, отговори небрежно - наблизо е. Да има - няма час-час и половина ще е там. Мулето си знае пътеката и да е тъмно.

/НЖ/