Промените в Египет и Тунис окуражават много хора в арабските страни. Какво ще последва оттук нататък? Мирното развитие в Европа след 1989 година може да бъде пример за подражание, четем в коментара на Ибрахим Мохамад.

Дойче веле

След Тунис дойде ред на Египет. А утре?
Алжир вече преживя яростни протести, също и Йемен, Йордания, дори Судан. Могат да ги последват и други. Искрата прескочи към тях, мултиплицирана от модерните пътища за комуникация, посредством интернет и големите сателитни канали. Успешните народни въстания в Тунис и сега в Египет отприщват дълго подтискания стремеж към свобода. Симптомите за верижна реакция или т.нар. ефект на доминото са много.

Съдбата е безсилна, когато народът иска да живее - това беше мотото на революцията в Тунис. Насилие, подтисничество, цензура - нищо не можа да спре хората. Същото може да се случи навсякъде и никой не би трябвало да се страхува.

Съществуват, разбира се, и рискове. Посредством падането на определени контролни механизми в преходния период може да са стигне до нови бежански вълни, както това става сега в Лампедуза. И тук може да помогне единствено икономически растеж, с възможно стабилна подкрепа от страна на Европа. В дългосрочна перспектива се налага въпросът какво ще се случи със стабилността и архитектурата за сигурност в региона? Кои сили ще се наложат?

И загрижеността е разбираема. Би било обаче контрапродуктивно именно тези въпроси да излизат на преден план, защото своя дял за крехката сигурност в региона дадоха и местните прозападни автократи.

Религията няма значение!
От друга страна хората демонстрират мирно и прозрачно за свобода и плурализъм, за демокрация и социална справедливост. Те не позволиха да бъдат разделени от религиозни и други лагери.

Историята не се повтаря, но от нея може да се извадят поуки. И въпреки всички различия, аз се надявам, че падането на Берлинската стена и разпадането на режимите в Източния блок, могат да послужат за пример. Да, аз мечтая за революционна промяна без проливане на кръв, за нов арабски свят с многопартийни системи, демократично избрани правителства и независимо правосъдие, за свобода на мнението и жизнено гражданско общество. И съм сигурен, че много хора мечтаят за същото. Във всички арабски държави хората са се устремили към свобода и справедливост. Те не искат директна външна намеса, а имат нужда от съпричастност и окуражаване.

"Ние сме народът!", скандираха хората в бившата ГДР преди повече от 20 години по време на своите демонстрации. Последните кадри от Кайро и Тунис много напомнят на тогавашните сцени от Лайпциг и Берлин. Владетелите се оттеглиха, хората се прегръщат, народът победи.

Милиони граждани от Мавритания до Бахрейн са въодушевени от открехналия се прозорец към свободата. Тунизийският властелин Зин ел-Абидин Бен Али се оттегли на 14 януари, египетският "фараон" Хосни Мубарак - на 11 февруари. Изпълнен съм с надежда, че тези две дати също могат да напишат световна история, както 9 ноември 1989 година, когато станахме свидетели на падането на Берлинската стена и комунистическите режими в Източна Европа.