На 15 февруари 2006 г. присъствах на среща с Меглена Кунева. Пред няколко френски журналисти тя сподели различните предчуствия на българите относно приобщаването им към Европейския съюз. В появилия се в последно време интерес към Франция, тогавашният министърът подчерта желанието за прилагане на френския опит в областа на изпълнителната и законодателната власт в България. Меглена Кунева не скри, че отхвърлянето от французите на Европейската конституцията е било почувствано от някои българи като отказ към българското присъединяване. Тя разказа как на предизборна обиколка в една тухлена фабрика в Русе, възрастен работник се втурнал към нея и стискайки развълнувано ръката ù, попитал:
- Госпожа Кунева, защо французите не ни искат?
Френските журналисти не реагираха нито на нейните изявления за внедряване на френския опит, нито на противоречивите чувства вълнуващи българското общество. Техните въпроси бяха ясни и конкретни:
- Защо публичните убйиства остават неразкрити?
- Защо корупцията по високите етажи на властта цъфти безнаказно?
Меглена Кунева отвърна притеснена, че не е отговорна за споменатите факти. Нейната работа беше да представя приятно и приемливо България в Европа.
Тогава аз взех думата. Обърнах се към госпожа Кунева със забележката, че щом като се стреми към приравняване на българското законодателството с френското, тя би трябвало да работи и в полза на свободата на Словото и Печата, така както то се гарантира във Франция. Очебийните противоречиви чувства от двете страни на Европа, свидетелстват най-вече за липсата на качествена взаимна информация и опознаване. В това отношение средствата за масова информация носят най-голямата отговорност. Както без истинско опознаване не може да се стигне до женитба, така и приобщаването на България към Европейския съюз не може да стане без качествена информация. Но за да има качество са необходими конкретни мерки и средства. Във Франция е общоприето, че информацията, пресата и книгоиздаването са стопански дейности различни от другите. Че вестника и книгата не са обикновена стока, а носители на познания и култура. В последствие данъчното им облагане е минимално. ДДС-то което те плащат за печатарски услуги, хартия и разпространение е 5,5%. Докато изнемогващите български издатели плащат 20% ДДС. Петнадесетте процента разлика в облагането означават оскъпяване на българската издателската дейност и увеличаване на нейната зависимост от рекламодатели и лобита. От тук идва и постоянния стремеж към сензационната повърхносна информация, която отклонява вниманието от истинските европейски предизвикателства. 

На въпроса ми за непосилното ДДС, което тежи върху нашите издатели госпожа Кунева отговори, че от Брюксел директива за облагането на пресата до сега не е получавала. За да не я злепоставям, аз кратко отвърнах, че борбата за свободата на Словото не зависи от директиви, а от политическа воля.
Едва ли щях да напиша тези редове, ако ли вчера, една нашенка от Дупница във Франция от скоро, не ми се беше обадила по телефона.
- Ще се събираме ли за честване на обесването на Левски? Ако научиш нещо по въпроса обади се! - каза тя
Не бях чувал за честване, но нейното обаждане за сетен път ми припомни болезненото чуство за виновност на българите към Апостола на Свободата. През онази смътна 1873 година, първият български гражданин и първата република в Европа водят една и съща борба за изграждане на общество на свобода и равнопоставеност. Те не са били ръководени от нинакна директива. Съвпадението на самотата на Франция и самотата на Левски са изключително впечатляващи. Европейските Крале, Царе и Велможи треперят при мисълта, че френският републикански пожар може да подпали и техните привилегии. Същата тревога споделя и турският Султан. Но докато в Париж се вдигат барикади, Левски увисва на бесилото сам, изоставен от всички. Затова до ден днешен, никой не знае къде е гроба му. Остава неговият дух. Невидим но настоятелен, той ни пречи да спим при всяко унижение, при всяко отстъпление и при всяка загуба. Портретът му виси по стените на всички министерства. Разбират ли министрите обаче смисъла на неговата соможертва? Презрението към материалното, за сметка на духовното? Гражданска равнопоставеност, независимо от произхода? Единство между думи и дела - дори и с цената на живота?!
Няма да е лошо, ако вместо да честваме неговата гибел, започнем да разчитаме неговия завет, сигурен паспорт за евроинтеграция.