Тунис, Тунис /КРОСС/ Така формулира своя отговор един от първите ми събеседници, Саид - електорален консултант, когато го попитах кой направлява промените.
Оценката на този независим и интелигентен експерт, с международен опит и набито око, изглеждаше логична.
Но как точно УЛИЦАТА упражнява своята власт - това е далеч по-интересна загадка!

Улицата е анонимен субект, а революциите - както класическите /с влиятелни идеолози и популярни водачи/ така и постмодерните /без публично известен лидер/ все пак се движат от нечия инициатива. Няма как да се формират искания за социални промени сред мнозинството граждани, без идеи и иновации, родени от живи хора.
Кои са тези хора и как налагат своята воля? От десетките срещи и разговори в Тунис / преди това - в Брюксел и София, със специалисти-арабисти/ стигам до следното заключение:

УЛИЦАТА е социалното пространство, в което се концентрирала днес революционната енергия на човешките маси. Там, на Мейн стрийт, се случва социалната динамика.
Днес, в 21 век, хората не заливат улиците и площадите, мотивирани от групови/класови организатори и лозунги, както е било в историята. В тази динамична локация пулсират форми на публична активност, насочвани чрез социалните мрежи. Инициаторите и активистите са млади и интелигентни хора, разположени в хоризонтални конфигурации /т.нар. плоски йерархии/.

Доверието в Мрежата - проводник на информация и мултипликатор на индивидуалните замисли - засега не подлежи на съмнение. Иначе не може да обясним как за броени часове едно съобщение във Фейсбук възбужда интерес и изпраща на точно определено място хиляди протестиращи /както например се случи и в България през януари 2009 г. - след убийството на студент в университетския кампус; или при неотдавнашните протести в големите градове на България , проведени от младежи и автопревозвачи срещу спекулативно високите цени на горивото /.

ГНЕВЪТ е социалното оръжие, с което умело си служат новите революционери.
Този феномен е забелязан и от изследователи на други социални и политически революции /например от Дейвид Ост, който прави великолепна възстановка на мощните протести на полската „Солидарност" в своята книга "The Defeat of Solidarity"/.
Друг колега Мохамед, мой първоначален наставник в София преди да потегля към Северна Африка /журналист с над 20 годишни наблюдения върху геополитическите събития в арабския регион/ обясни по следния начин ефекта на ГНЕВА: „Когато се събират 50 или 500 души, може да ги уплашиш и победиш. Арабските диктатори владеят този занаят и не се колебаят да употребят оръжие срещу бунтовниците. Но ако на улицата се стекат 100 000 души, които после стават един милион, както се случи през януари т.г., няма как да ги спреш. Те самите предизвикват страх у своите неприятели".

СТРАХЪТ сред управниците - бивши и настоящи/временни, подклаждан от масовия ГНЯВ, е следващата брънка от веригата, която продуцира промените.
В Тунис тази закономерност се вижда и с невъоръжено око. Когато в първото временно правителство влизат министри, служили вярно на стария режим, УЛИЦАТА въстава отново. СТРАХЪТ от повторение на януарските събития е този, който принуждава премиера Гануши да си подаде оставката и да бъде съставено второ временно правителство, което се ползва със значително по-голямо обществено доверие.
/В този критичен момент важна роля изиграва и една ярка статия на видния столичен адвокат Тафик Уанес, който призовава с аргументи премиера да се оттегли. Имах късмет да се срещна с г-н Уанес и да чуя един прецизен анализ на уникалната ситуация в страната след началото на революцията/.
„Достатъчно е да се съберат 200 младежи пред култовото място: на булеварда пред сградата на Министерството на вътрешните работи", за да се възкреси спомена от януарската атака и да се даде ход на поредната промяна във властта", аргументира Саид тезата си за ролята на УЛИЦАТА.

Спомените , или по-точно, колективната памет, са отделен емоционален мотор, индуциращ активно отношение към революционните събития. Изглежда че това е била причината организаторите на мисията от НДИ да организират за мен и Алберто /другият външен експерт, от Португалия"/ т.нар. Revolutionary Trip /Българският еквивалент би бил „По стъпките на революцията"/.

Заведоха ни на полудневно пътешествие по всички места, където са станали най-горещите сблъсъци между протестиращите и полицията - от паметника на Хабиб Бургиба, по протежение на целия булевард, носещ неговото име, чак до стария град, където са канцелариите на премиера и основните министерства. Придружаваха ни двама гидове, които разказваха подробно, епизод след епизод, хронологията на събитията в навечерието на 14 януари и през този знаменателен ден.

Разбира се, че разказите имаха своето емоционално въздействие върху нас, малката група европейци и американци.За мен обаче не по-малко интересно беше какво представлява УЛИЦАТА сега, два месеца по-късно.

Въпреки, че преди съдбата ме е запращала на доста места по света, където са ставали преврати, демонстрации, или кървави сблъсъци на народа с подтиснически режими / Куба, Венецуела, Мексико, Албания, Босна и Херцеговина, Индия / впечатлението от Тунис е уникално. Първо, защото окончателно рухват внушенията на обиграни и надменни „демократи" от Запада, че арабските народи не били дорасли да получат свобода и равни права; второ, защото след революцията тук няма насилие, акции на отмъщение и улична анархия.
Вярно е, че армията е разположена на всички ключови места в столицата и охранява министерства, някои посолства, градски паркове, президентски резиденции, синагогата. Част от войниците се държат дружелюбно; други прилагат строго заповедте на началниците /например, забраната да се снимат танковете, разположени на пешеходните алеи и по площадите/. Но след всяка революция е така, ако трябва да се респектират провокатори, мародери и крадци /както и специално изпратените активисти от приближените на Бен Али организации, чиято задача е била да организират безредици и хаос след бягството на техния патрон/.

Зная, че част от моите нови приятели в Тунис няма да се съгласят с тази преценка. Срещах и хора, които недоволстваха от честите, спонтанни митинги, блокиращи движението в града. Чух оплаквания заради блокирането на трафика, което се предизвиква от хилядите търговци, разположили своята стока на тротоарите и директно на уличните платна /Куфарната търговия, забранена преди януари 2011 г., наистина процъфтява; което ми напомня ранното Илиенци и тържището край
Димитровград, които олицетворяваха прохождащата „пазарна икономика"през първите години след промяната в България. А и доставчиците и източниците евтините стоки, пренасяни в Тунис и София са едни и същ: Турция и Китай. Зная обаче, че след време тази „мода" ще заглъхне и редът ще се възстанови. Само че мнозина тунизийци не искат да се примирят с грозните картини, а някои дори въздишат по сигурността при стария режи. Досущ като в България!/.

Но това са, както се казва, подробности от пейзажа. По-важното е, какви други събития се случват на откритото градско пространство и в провинцията. За отдалечените региони, особено онези на границата с Либия, не мога да говоря, защото нямам лични впечатления. Но не бива да пропусна един факт, който беше споделян няколкократно от лидерите и експертите, с които разговаряхме.

Януарската революция всъщност започва от периферията, от крайно бедните южни провинции. Това е регионът, където се самозапалва мъченикът Боазизи. После пожарът се прехвърля в столицата, за да се стигне до драматичната развръзка на 14 януари. Само че днес челните бойци на революцията от провинцията ги няма на форумите, където се решават съдбините на страната, твърдят нашите събеседници. „Не се отдава и заслуженото уважение към техния подвиг, както и към демократичните алтернатива - чрез медиите, които още не могат да се освободят от старите си навици" /коментар на посланик от европейска страна в Тунис/ .
Приемам с доверие неговия коментар. Показателен е фактът, че представители на регионите не бяха поканени на първото заседание на Висшата комисия за защита на революцията и демократичен преход, който се свиква на 17 март, 2011 г.

Има обаче и организации, които не просто тачат своите жертви и техните близки; те превръщат възпоменателните събрания в публичен ритуал. Имам предвид обявеното в миналото извън закона и подложено на репресии от режима на Бен Али ислямистко движение в Тунис. След революцията то е едно от първите, което получи регистрация като политическа партия -Ennahdha.
Бяхме нейни гости двукратно, а запознанството ни стана именно на масов митинг, посветен на жертвите на диктаторския режим. Казаха ни, че над 90 на сто от тях са от движението на ислямистите.
Във възпоминателния форум взеха участие по моя преценка над 2000 души /част от тях разположени в претъпканата градска зала, а други-във фоайетата и градината пред зданието/. Настаниха ни на първия ред, откъдето наблюдавахме и слушахме ораторите; спонтанните изповеди на майките, съпругите и дъщерите на убитите и изчезналите; струнния оркестър, ангажиран специално за случая; тълпящите се журналисти и оператори...Режисурата на събитието беше перфектна от психологическа гледна точка и предизвика не само у присъстващите местни граждани, но и у нас, чужденците, незабравими емоции.

На тръгване ни информираха, че форумът не е политически, а е иницииран от граждански формирования за защита на човешките права.

Вероятно е така, само че крайният ефект няма как да не е политически. Наближават избори и Ennahdha ще се бори да спечели колкото се може повече гласове. Нейните първи ръководители бяха на форума.
Може да греша, но ми се струва, че в този ден те заработиха над 5000 гласа - в своя подкрепа. Твърдите гласове ще дойдат не само от активистите-бивши затворници, които присъстваха в залата, но и от семействата на загиналите за каузата на исляма.

Тук вече не става дума за щрих от политическия пейзаж, а за универсалния белег на новите арабски революции: настъплението на политически организирания ислям. На тази особеност ще се спра в следващото писмо...

Преди да премина към него, ми се иска да споделя един междинен извод: за мен няма съмнение, че сме свидетели на верижна, глобална революция; тя протича в специфични ситуации и поражда измамната представа, че събитията във сяка страна са уникални и неповторими. Това подвеждащо заключение изглежда е удобно на онези политически стратези, които със закъснение откриха колко непредвидими /и коренно различни от техните прогнози/ могат да бъдат последиците от националните революции.

Има обаче и универсални черти, които заслужава да бъдат отбелязани, а впоследствие- подложени на дълбочинен анализ. По мое мнение такъв общовалиден белег е инверсията на революционния процес. В Тунис и в повечето страни от Арабския регион масите /новите социални групи-младежи, жени, съсловни общности/ са тези, които стартират революциите; политическите партии и техните лидери ги следват.

Изглежда, че реакцията пост-фактум е болест, характерна и за международната общност.Не е приятно да си в ролята на догонващ. Но изглежда такава е иронията на историческата ситуация през второто десетилетие на 21 век...