Информационна агенция КРОСС

Демографската ос на политиката или защо бъдещето на света няма да е китайско

Секция: Анализи

23 Юли 2011 05:10

Моля, помислете за околната среда, преди да вземете решение за печат на този материал.
Вашата Информационна агенция "КРОСС".

Please consider the environment before deciding to print this article.
Information agency CROSS

Пламен Димитров

Българско геополитическо дружество

Китайците открай време са най-многочисления народ на планетата, а през последните две десетилетия станаха „световна работилница", бълваща евтини стоки в огромни количества. Китай вече има втората по големина икономика в света и изглежда е само въпрос на време да измести САЩ от първото място. А икономическото лидерство обикновено върви ръка за ръка с военнополитическото. Подобна прогноза обаче не взема предвид демографските тенденции, които през XXI век ще оказват все по-голямо, а вероятно и решаващо влияние върху международната политика. Зад фасадата на китайското многолюдие се крие дълбока демографска драма, която може да спъне Пекин по пътя към световната доминация.

САЩ са безспорен планетарен лидер главно поради факта, че имат най-голямата икономика на планетата. А това се дължи не само на високата производителност, но и на числеността на населението на страната. След разпадането на СССР САЩ са твърдо на трето място в класацията на най-многолюдните държави в света. Раждаемостта при американците е по-висока, отколкото в Европа. Главен източник за устойчивото нарастване на населението на САЩ (с около 1% годишно) обаче е непрестанният имигрантски приток. Освен че привличат емигрантите с имиджа си на „страна на неограничените възможности", САЩ се справят сравнително успешно с интеграцията на новите заселници в обществото. Макар че в последните години прословутата система на „котел за претопяване" (melting pot) вече не работи така гладко, тя все още дава голямо конкурентно предимство на САЩ. Това е особено очебийно, ако направим сравнение с втората и третата световни икономически сили - Китай и Япония. Те са затворени държави, където националната принадлежност се дефинира преди всичко чрез етническия произход и чужденците почти нямат шанс да се интегрират. Неслучайно нетният мигрантски поток към Китай е с отрицателна стойност, а за Япония тя е нула.

И ако демографската ситуация в САЩ е относително стабилна, далеч по-интересно е какво се случва с населението в страните, сочени за потенциални смутители на еднополюсния модел на международен ред. Продължителният и непрестанен демографски бум на Китай е мит, широко разпространен сред масовата публика. Той обаче не отговаря на реалността поне от края на миналия век. Между 1750 и 1950 г. населението на Китай нараства от 250 до 500 млн. души. После идва истинска демографска експлозия и следващото удвояване на числеността на китайците до 1 млрд. души се случва само за три десетилетия между 1950 и 1980 г. Тогава властите решават, че ресурсите на страната все пак са ограничени и налагат политиката „едно дете в семейството". Тази интервенция, в съчетание с урбанизацията и относителното замогване на стотици милиони китайци, води до процес, за който може да се каже, че е най-драматичния спад в раждаемостта в цялата човешка история. Ако през 60-те години на ХХ век една китайка е имала средно 6 рожби, то през 90-те години този показател вече пада под 2,1 деца, което е общопризнатата граница за възпроизводство на населението. През първото десетилетие на нашия век в Китай годишно се раждат по 12-13 деца на 1000 жители, което отрежда на страната 165-о място от 224 държави в класацията по раждаемост. В това отношение малко по-напред от азиатския колос са не само САЩ, но и някои европейски държави като Франция и Великобритания. Показателно е, че наред с Япония на последните места в тази класация са Хонконг, Тайван, Сингапур и Макао - все държави или градове, които са населени предимно с китайци, но са доста по-напред в икономическото си развитие от самия континентален Китай. Това до голяма степен подсказва какво ще е тъжното демографско бъдеще на най-многочислената нация в света.

Към днешна дата жителите на Китай нарастват с около половин процент годишно - двойно по-бавно от тези на САЩ. Интересно е да се знае, че ако не броим някои малки тихоокеански островчета, с най-голям отрицателен прираст на населението са България, Черна гора и Хаити. Бъдещите демографски проблеми на Китай ще бъдат подсилени и от дисбаланса в съотношението между броя на мъжете и жените. По традиция китайските семейства предпочитат поколение от мъжки пол. Напредъкът на медицината дава възможност полът на бебето да се знае отрано и жената да направи аборт, ако бъдещата рожба не е момче. Тази уродлива форма на семейно планиране води до това, че през 2005 г. на 100 новородени момичета са се падали 120 момчета. Сред китайците под 20-годишна възраст момичетата са с 32 млн. по-малко от момчетата. Същият проблем съществува и в Индия и в други азиатски страни. Ако раждаемостта в Китай се запази на сегашното си ниво, населението на страната, което сега е 1,34 млрд., ще достигне 1,45 млрд. души през 2035 г., след което ще започне да намалява. По това време най-многолюдната държава в света вече ще бъде Индия. Според някои прогнози към средата на XXI век 31% от китайците ще бъдат над 60-годишни.

Най-бързо застаряваща нация в света обаче е другата азиатска велика сила - Япония. Японците са на последно място по раждаемост, но пък са в челото по продължителност на живота (83 години). В следващите 40 години се очаква населението на страната, което сега е 127 млн. души, да намалее с 38 млн. Към средата на века около 40% от японците ще бъдат над 65-годишна възраст. И ако демографската драма на Япония все пак може да бъде смекчена от нейното богатство, то Китай, по думите на един американски анализатор, ще успее „да остарее пред да забогатее". Същото се отнася и за Индия.

Сега съотношението между населението на САЩ и Китай е 1 към 4, а в средата на века пропорцията ще бъде малко по-благоприятна за САЩ - 1 към 3,5. Населението на Русия също намалява, но все пак страната си остава притегателен център за имиграция от бившите съветски републики, поради което към 2050 г. тя ще бъде в края на списъка с 15-те най-многолюдни държави в света.

Демографските реалности до голяма степен предопределят способностите на страните да се справят с икономически проблеми като изплащането на пенсиите и финансирането на здравната система. Никога до сега в своята история развитите държави не са заделяли толкова голям процент от брутния вътрешен продукт (БВП) за пенсии и здравни услуги. При това той ще продължи да расте. Според изчисленията на известния политолог Майкъл Манделбаум през 2008 г. всички видове държавни пенсии и медицински помощи в САЩ са били равни на 4% от БВП, докато през 2050 г. вече ще бъдат 18% от БВП.

Наложилият се почти в цял свят разходно-покривен модел на пенсионна система работи гладко само при пирамидална демографска структура на населението, при която влизащите в трудоспособна възраст са повече от излизащите. В следващото десетилетие обаче в Европа, САЩ и Япония пенсия ще получават хората, родени по време на бейби-бума след Втората световна война. На тяхно място няма да идват достатъчен брой млади заместници. Китай ще бъде застигнат от това предизвикателство около две десетилетия по-късно. Именно това несъвпадение на демографските цикли отваря времеви прозорец между 2010 и 2020-2025 г., в който страни-гиганти с устойчив икономически растеж като Китай, Индия и Бразилия ще изглеждат възходящи сили на фона на относителния залез на САЩ, Европа, Япония и Русия.

В дългосрочен план обаче САЩ са най-подготвени да се справят с проблема „застаряване на обществото". Причините за това са демографски и икономически. Очаква се към 2020 г. средната възраст в Китай да надмине тази на американците. Според една прогноза на ООН, САЩ и Индия са единствените велики сили, чието население в трудоспособна възраст ще се увеличи значително в периода 2000-2050 г. За индийците това нарастване ще бъде със 71%, а за САЩ - с 31%. В същото време до средата на века китайците в трудоспособна възраст ще намалеят с 3%, а Япония и Русия ще загубят по една трета от работната сила, с която са разполагали през 2000 г.

В сравнение с икономическите и политическите, демографските прогнози са най-надеждни и най-дългосрочни. Това е така, защото хората, които ще излязат на пазара на труда след 15-20 години, вече са родени и техният брой е известен. Същото се отнася и за тези, които тогава ще се пенсионират. Към средата на нашия век възрастните китайци вече няма да могат да разчитат на многолюдна челяд, която да се грижи за тях, а липсата на отчисления в частни пенсионни фондове, ще стовари това задължение върху плещите на държавата. При това китайските пенсионери ще бъдат по-многобройни от цялото население на САЩ. В крайната сметка жестоките демографски диспропорции ще обърнат погледа на китайските власти към вътрешните им проблеми и ще ги откажат от амбицията за световна доминация.