На първо място, в международен план в средата на 80-те години на XIX век има едно разместване в съотношението на силите сред Великите сили, което изостря конкуренцията между тях във влиянието над Балканите и прави възможно действително обявяването на Съединението, или по-лесното му провеждане.

От друга страна са вътрешните предпоставки – след края на Режима на Пълномощията през 1883 г. основните усилия на  българското общество отново се съсредоточават върху идеята за национално обединение, т.е. завършване на обединението, което не е реализирано след Руско-турската война и решенията на Великите сили.

Така че, има вътрешни и външни условия, които способстват успеха на Съединението на България.

Турция не остава пасивна. Тя е изключително чувствителна към всичко онова, което се случва с нейните европейски територии, но тя си е взела поуката от последната руско-турска война и въобще от развитието на събитията през втората половина на XIX в. А именно, че проблемите с нейните територии и нейното бъдеще се решават от Великите сили.

Турция демонстрира една непримиримост спрямо Съединението и спрямо промените, които се опитват да правят българите, но от друга страна разумно изчаква да види каква ще бъде позицията на великите сили и се съобразява с тази позиция.

В крайна сметка Високата порта признава акта на Съединението с т.нар. Топханенския акт, подписан през месец март на следващата година – 1886 г., в двореца Топхане в Цариград. Но има една особеност, която се пропуска обикновено да се изтъкне, че всъщност според Топханенският акт Източна Румелия запазва статута си, такъв какъвто е по Берлинския договор. Единствената промяна е, че българският княз става управител и на Източна Румелия. Това за нас действително означава фактическо обединение, но в юридически смисъл или в международно-правен план Източна Румелия си остава част от Османската империя. И това се променя чак през 1908 г. с обявяването на Независимостта на България.

Изключително правилно. Това е доказателство за интуицията и способността на водачите на българската нация по онова време да се ориентират в международната обстановка, да набелязват цели, които действително биха били възможни и най-вече да разчитат на собствените си сили, на целия български народ, на север и на юг от Балкана. Разчитат, разбира се, и на подкрепата на Княз Александър I Батенберг, на българската армия и на източнорумелийската войска. Но всъщност те не залагат на някакъв външен фактор, който да подкрепи или да застане зад Съединението. Презумпцията е, че Русия, като наша освободителка, би подкрепила един  такъв акт, без да сме направили някакви предварителни договорки с нея.

Да, вие изброихте имената. Всъщност, ако трябва да говорим конкретно не като държавници, а като хора, които имат най-активно участие в подготовката и осъществяването на Съединението, не трябва да забравяме и Захари Стоянов, който основава комитета в Пловдив и който е в основата на цялата подготовка. Също така Димитър Петков, Коста Паница, Иван Стоянович – всички тези хора имат активна роля.

Това, което не се изтъкваше години наред е, че княз Александър I от самото начало подкрепя идеята, той е уведомен за готвеното Съединение и въпреки, че е принуден в международен план да поеме ангажимент, че няма да се замесва в едно такова действие, той действително го подкрепя от първия момент.

Министър-председателят по това време Петко Каравелов също. Отчитайки, че Великите сили не биха приели един такъв акт от началото не приема неговото извършване, но от момента, в който Съединението става факт, на практика той ангажира целия ресурс на българското княжество в негова подкрепа и защита.

Стефан Стамболов като председател на Народното събрание и всички тези дейци, които имат един богат опит в национално-освободителната борба, оценяват момента, оценяват важността на събитието и застават изцяло зад него.

Турция всъщност изпраща войски, които демонстративно окупират част от Източна Румелия, но не продължават военните операции.

Сърбия обаче решава, че сега е настъпил моментът да осъществи своите цели за присъединяване на българки територии, разширяване в източна и югоизточна посока. Те използват ситуацията, за да постигнат своите стратегически и политически цели.

От една страна това дава изключително голямо самочувствие и престиж като цяло на българската държава, защото тази война действително прави възможно признаването на Съединението, на българското офицерство – имайте предвид, че това са наистина младежи, хора на по 24-26 години, които повеждат армията и успяват да се справят със сръбската агресия. От друга страна има моменти, които в еуфорията на празника се пропускат. А именно, че успехът в тази война и въобще признаването на Съединението създава едно малко прекалено, ако мога така да го определя, самочувствие, както на българските военни, така и на българските политици. Те решават едва ли не, че както 1885 г. сме се справили със съединението и със сърбите, така винаги ще успяваме да се справяме, и с международната обстановка, и с чуждите армии. Което ще има негативни последици по-късно в развитието на ситуацията, особено в началото на XIX век.

По-късно наистина трудно успяваме да се ориентираме във сложните взаимоотношения, както между балканските държави, така и между Великите сили.

Зависи от каузата. Ако говорим за обща национална кауза, тя е България да се превърне поне в средноевропейска развита държава. Да имаме самочувствието не само на хора-консуматори, но на хора, които произвеждат, които имат стандарта и възможностите, на първо време на средноевропейските държави. Да бъдем достойни членове, и на ЕС, и на НАТО, хора и държава със самочувствие и с възможности да участва реално в процесите, а не да ги следва. Това е каузата и аз мисля, че българите постепенно се обединяват около новата си кауза. Разбира се, няма ги тези ключови условия и предпоставки, без които не може, какъвто е бил националният въпрос, но мисля, че всяко време поставя своите задачи, своите изисквания към хората. Въпросът вече е на такива личности, които ще успеят да формулират тези задачи, да ги преведат и да достигнат до хората.

Зависи. Трябва да мине време, за да оценят тези неща. Народът излъчва своите управници и те са част от този народ, от неговите възможности и от неговите въжделения в момента.