София /КРОСС/ Сутринта на 13 септември 1923 г. в град Мъглиш, а по-късно и в други райони на Старозагорско, Новозагорско и Чирпанско избухва Септемврийското въстание. До началото на следващият ден - 14 септември, почти цяла България пламва. Вдигат се на бунт повечето членове на БРП (комунисти), както и мнозина от “Оранжевата гвардия” на Стамболийски в районите на Разложко, Петричко, Пловдивско, Пазарджишко, Самоковско, Ихтиманско, Плевенско, Шуменско, Новопазарско и Грудовско. Но най-масово участие в него взема населението в северозападна България - Враца, Монтана, Оряхово, Берковица, Бяла Слатина, Лом, Белоградчик, Видин. Именно там се намират и ръководители на въстанието - Васил Коларов, Георги Димитров и Гаврил Генов. За кратко време въстаническите сили успяват да превземат властта в много населени места.

Бунтовете се дължат на много причини. Обикновенно повечето историци изтикват на преден план привнесената отвън (в случая от Москва) “революционна криза”, което според ръководителите на Коминтерна е достатъчно основание за осъществяването на “пролетарско революционно въстание”.

Оставяйки настрана кухите идеологически фрази обаче, трябва да се отбележи, че България по това време изживява последиците от най-тежката национална катастрофа на Третата Българска държава - сключването на Ньойския мирен договор и свързаните с него заробващи каузи. България просто е на колене. Тя е сломена. И материално, и духовно. Ньойският диктат поставя края на Българското национално Възраждане, на българския национален идеал, на Санстефанска България. Идеалите и заветите на нашите Възрожденци, на участниците в Априлското въстание, на Илинденските борци потъват в забрава. България, която преди началото на Балканските войни преживява истински икономически бум и е фактически от част от средноевропейските държави по брутен вътрешен продукт, след 1919 г. и трябват цели 19 години да достигне производствените си възможности от 1912 г...

Потресаващ е духовният упадък сред огромна част от българския народ. Окултизмът, ненависта към религията, подценяването и дори съзнателното отричане на изконите български морални ценности се намират в своя разцвет. Проституцията е навсякъде. София и другите по-големи градове стават центрове на моралното падение на новозабогателите прослойки на българското общество. Идеалистите, родолюбците се гледат с призрение. Противно на възхваляваното “българско гостоприемство” бежанците от Одринска Тракия, от Беломорието, от Добруджа и Западните покрайнини, от Вардарска и Егейска Македония се сблъскват по много места с студенина, с откровена ненавист. Вместо да им помогнат, значителна част от “местните” българи им създават съвсем съзнателно и целенасочено редица проблеми. В училищата например, децата на бежанците са принудени дълго време да търпят обидните подигравки за това “колко са голи” и “нещастни”. “Колко са прости” и как “не могат да говорят на български”. Да не говорим за това какво чуват бежанците зад гърба си, когато излязат да се поразходят из улиците или из центровете на градовете и селата. Най-цинично от всичко е, когато ги обвиняват, че именно те са “виновниците” за националния погром...

Ето защо в цялостния материален и духовен упадък в който се намира към 1923 г. българското общество трябва да търсим една от най-съществените причини не само за избухването, но и за последващото налагане на “революционните” леви идеи сред обществото.

Избухването на Септемврийското въстание има за цел и свалянето от власт на сговористкото правителство, което се установява на държавния връх чрез преврата от 9 юни 1923 г. Според част от българските историци, истинската цел на въстаническото движение е "установяване на работническо-селско правителство" в България. 

На 9 юни 1923 година, когато Военната лига сваля правителството на Ал. Стамболийски, ЦК на БКП обявява неутралитет. Тя смята случващото се в страната като "борба за власт между градската и селската буржоазия".  Тази позиция всъщност се застъпва от старите дейци на партията, начело с Димитър Благоев и Тодор Луканов, които смятат, че в България все още не е назряла революционна обстановка. Те са противници на подобен радикален курс на борба и поради това, че БКП е легална и парламентарно представена партия. 

От 5 до 7 август 1923 година са проведени заседания на ЦК на БКП (т.с.), на който младите и радикално настроени дейци на партията, начело с Георги Димитров и Васил Коларов, инспирирани и подкрепяни от Коминтерна, надделяват в полза на организирането на ново въстание. За участие в него са привлечени деици на левицата на БЗНС и някои анархисти. Създаден е единен комитет за военнотехническа подготовка на въстанието, начело с Коста Янков. Според Москва, въстанието в България ще завърши с окончателна победа на пролетарията. Правителството обаче взема мерки за осуетяване на планирания бунт и арестува повече от 2000 видни дейци на БКП на 12 септември Като реакция на арестите, въстанието започва да избухва стихийно по места (отначало само в Казанлъшко). На 20 септември е свикана среща на ЦК на БКП, на която, въпреки съпротивата на привържениците на легалната дейност, е взето решение за обявяване на въстанието на 22 срещу 23 септември. Планът на въстанието предполага то да бъде масово вдигнато във Врачански окръг, след което да се сформира въстаническа армия, която да превземе София. 

Първи започват въстанически действия комунистите в село Мъглиж, Казанлъшко на 13 срещу 14 септември. Присъединява се и организацията на БКП от село Голямо Дряново. Въстаниците превземат двете села. Няколко часа след началото на бунта в Мъглиж, те се оттеглят в планините. На 12 септември в Стара Загора е съставен акционен комитет, който решава в окръга да се вдигне въстание на 19 срещу 20 септември. Въстанието започва в Стара Загора в уреченото време, но е бързо смазано от правителствените части. По същото време се вдига Нова Загора, като градът и почти цялата околия са овладени от въстаниците. Отново на 19/20 септември въстават села в околностите на Чирпан, като е направен неуспешен опит за завземане на града. Нереализирането на въстанието в Бургаско позволява на правителството да мобилизира силни войскови части и да потуши въстанието в Старозагорско. Особено упорити боеве се водят за селата Мъглиж, Енина и Шипка.

На 22 септември революционен комитет, в състав Георги Димитров, Васил Коларов и Гаврил Генов обявява въстанието. На 23 септември сутринта под ръководството на Христо Михайлов е завзет град Фердинанд. Правителството изпраща войскова част от Враца, която след сражение отблъсква въстаниците от града. На свой ред, правъзхождаща я по численост въстаническа дружина начело с Георги Дамянов отблъсква войската и наново завзема града. Междувременно въстанието избухва в почти всички села от околностите на Фердинанд, Оряхово, Берковица, Бяла Слатина и Лом. На 24 септември въстаниците изтласкват от Берковица войсковите части и зле въоръжени цивилни поддръжници на правителството и завземат града. Ден по-рано въстанически сили нападат Лом и завземат голяма част от него. Въстанически позиции са разположени в прохода Петрохан. Във Врачанско, Видинско и Белоградчишко въстават само отделни села.

В потушаването на въстанието вземат участие правителствени войски, шпицкоманди и чети на ВМРО, които извършват масови изстъпления срещу част от мирното население във въстаналите райони. Зверствата са най-големи в някои села около град Фердинанд. Избивани са и дейни комунисти и земеделци, включително такива, които не са взели участвали във въстанието. Според най-достоверните сведения, при потушаването на въстанието загиват 841 човека. Най-много от тях са от региона на северозападна България - Монтанско и Белоградчишко.

/НИ/