/KРОСС/ Бележитият писател и духовен водач на българския народ бил роден в столицата Търново около 1330 г. Бил от знатен болярски род и може би близък родственик на царската династия.

Избрал още като юноша духовното монашеско поприще, Евтимий потърсил наставник в лицето на Теодосий Търновски. Обстоятелството, че лично Теодосий се заел с обучението на младия монах, говори за извънредно големите му заложби.

Прочутият светител според Григорий Цамблак, в миг на дадено от Бога откровение, предрекъл на Евтимий бъдещата му мисия на духовен пастир, предстоящите страдания и подвизи в най-трудните дни за българската държава и църква.

Още в Килифарево и „Св. Троица" по-млади събратя на Евтимий били щастливи да станат негови ученици. Сред тях изпъква Киприан, бъдещият митрополит на Русия. През 1363 г.

Евтимий последвал своя учител при последното му пътуване в Цариград, а след смъртта му, подкрепян и от патриарх Калист, две години работил в прочутия Студийски манастир. През 1365 г., познат вече добре и във Византия, монахът отпътувал на Света гора - отначало пребивавал във Великата лавра „Св. Атанасий", а по-късно в кулата „Селина", до българския Зографски манастир.

Тук той „...просиял, като показвал и поучавал велики неща...", посветил се не само на молитва и проповед, но и на книжовна дейност. Евтимий се запознал с преводите на т.нар. Светогорска българската школа от XIV в., представяна от „старците" Йоан, Йосиф, Методий, Закхей философ Загорянин и др. На Света гора обаче монахът преживял и сериозно премеждие - между Евтимий и император Йоан V Палеолог, привърженик на унията с Рим, се стигнало до остра разпра.

Според Цамблак Йоан V искал пари от Евтимий, което говори за връзките му с българската царска династия, а по-всяка вероятност в конфликта е имало и някакъв политически подтекст. По заповед на императора българинът бил заточен на о-в Лемнос в Егейско море, но по-късно бил освободен със застъпничеството на цариградския (вселенския) патриарх Филотей Кокинос (1353-1354; 1356-1376).

Евтимий се завърнал от Света гора в България през 1371 г. и се установил в пещерната килия на своя учител св. Теодосий край манастира „Св. Троица". С помощта на цар Иван Шишман той започнал упорита книжовна работа, известна като Евтимиевата реформа на старобългарския език и правопис.

„Изправянето на книгите", което Евтимий възприел като идея от светогорските „старци", не било самоцел. „Изправяне" на богослужебните текстове извършвали и византийските исихасти, особено Евтимиевият съмишленик патриарх Филотей.

Наред с богослужебната практика Евтимий изградил истинска програма за утвърждаването на традициите от времето на св.св. Кирил и Методий, за опазването на чистотата на православната вяра, за духовното извисяване на старобългарската литература и културен живот.

През 1375 г., когато починал патриарх Йоаникий И, Евтимий единогласно бил избран за глава на българската църква - избор, предопределен от неговия висок авторитет и заслуги, от доказаната му жертвоготовност в името на вярата и българщината пред грозния лик на смазващата османска заплаха.

Евтимий бил духовен пастир на българите в най-драматичната епоха в многовековната им история. Политическото единство на страната било нарушено (съществували няколко „Българии" - Търновска, Видинска и Добруджанска, на Константин Деянов и Марко ,,Крали Марко" в Македония), а Търновската патриаршия вече била загубила свои изконни епархии.

Но славеният от православните християни „чак до Северния Океан" патриарх не само олицетворявал българското единство - той се превърнал в един от най-забележителните духовни водачи на своята епоха. Като патриарх св. Евтимий положил много усилия за заздравяването на вярата, водил непримирима борба с ересите, грижел се за унижените и оскърбените в онези тежки дни.

Със своите творби и проповеди Евтимий припомнял миналото величие на България, примера на великите царе Асен I, Калоян и Иван Асен II. В трагичната 1393 г., когато цар Иван Шишман не бил в обсадената столица Търново, именно духовният глава на българите вдъхвал сили на защитниците.

След превземането на столицата (17 юли 1393 г.) патриархът бил изгонен от катедралата и се установил в църквата „Св.св. Петър и Павел". Неговата нравствена сила плашела завоевателите, особено когато той непоколебимо осъдил избиването на св. 110 Търновски мъченици.

Османският управител се опитал да сломи и самия патриарх, но, както разказва Григорий Цамблак, ръката на палача се вцепенила „пред мъжеството на този велик човек". Най-тежкият удар срещу българската църква било заточението, на което бил осъден Патриарх Евтимий. То било пряко свързано с репресиите, на които било подложено гражданството на столицата. Раздялата на светия отец с търновските жители Цамблак описва като гледка, предизвикваща сълзи дори у камъните на града..." Евтимий бил заточен в Бачковския манастир, където починал най-вероятно през 1402 г.

Епохалното книжовно дело на Евтимий Търновски го поставя редом със Светите братя Кирил и Методий и ярките творци от Симеоновия „Златен век", като една от най-големите личности в историята на българската литература и духовност. Новаторският му стил и огромен талант, въплътени в десетки творби (житията на св. Иван Рилски, св. Петка Търновска и др., похвални слова, преводи, послания и т.н.), представляват истинска епоха в българската и православната литература.

Векове наред те били грижливо преписвани от стотици книжовници в Русия, Молдова, Влахия, на Атон, 6 български и сръбски обители. Както пише неговият съвременник Иоасаф Бдински, ,мо-добре бе слънцето да угаснеше, отколкото да замлъкне Евтимиевият език..."
Българската църква отбелязва паметта на своя велик отец и учител на 20 януари.