Георги Първанов, президент на Република България за Нова телевизия

Водещ: За 10 години Вие сте се срещал с много световни лидери. Всъщност, коя за Вас е най-трудната среща?

Георги Първанов: Най-трудните ми срещи бяха тук, в тази сграда, с Папа Йоан Павел ІІ, Негово Светейшество. Защото трябваше в рамките на половин час, при целия протокол, който има, т. е., много излишни думи, аз да изтръгна онази чакана от десетилетие чакана от българите фраза за невинността на българите в атентата срещу него. Повярвайте ми, че това ми струваше изключително много усилия и искрено бях доволен, когато това се случи, точно тук, от нашия разговор. И един друг разговор, разговорът ми с полковник Кадафи, когато всички други институции се провалиха в усилията ни да спасим медицинските ни сестри, осъдени в Либия, аз отидох там след една много тежка подготовка, аз бях изчел всичко „от" и „за" Кадафи, в т. ч. и психологическите му портрети, начините му, по които води разговорите, бях подготвен с безброй варианти за този разговор. Защото една излишна дума, ако този разговор беше завършил със скандал, той можеше да коства и живота на нашите момичета.

Водещ: Оправда ли се очакването Ви, че Муамар Кадафи е труден събеседник?

Георги Първанов: Беше много сложен, много непредсказуем. Всяка следваща минута той сменяше своето настроение, сменяше своята теза. В един момент казваше - да, те наистина са невинни, тези сестри. След това, обаче, казваше - не, не, те са подведени, има един агент Джон, който ги е подвел, който ги е вербувал. Много странности в поведението и в самата постановка на разговора. Но в крайна сметка беше позитивно това, че той даде „зелена улица" на плана за освобождаването.

Водещ: Да Ви върна към едно тежко за България събитие, когато от Кербала бяха върнати в България загиналите военнослужещи. Вие тогава трябваше да имате една много строга, изискваща от протокола позиция и дали вътре във вас се бореха някакви други чувства?

Георги Първанов: Последното нещо, за което съм мислел тогава, е протокола. Не знам дали съм го разказал, но на вас и на вашите зрители ще споделя. Аз тогава имах и личен проблем. В деня, в който се получи новината за атентата в Кербала, аз бях на операционната маса. Малко преди това бях подписал документ, декларация, съгласно която нямам право да вземам държавнически решения. И слизайки от операционната количка, аз получих информацията от ген. Студенков. Наложи се буквално за минути да се облека и предвид на това, че в държавата в този момент нямаше никой - двама министри в чужбина, един - в планината, министър-председателят и той имаше своя ангажимент, аз поех цялата организация, свързана с посрещането телата на жертвите. Но далеч по-драматичното беше словото, което трябваше да произнеса, защото в това слово не само трябваше да го има съчувствието към трагедията на жертвите, към тяхната мъка, на родителите, но и трябваше да прозвучи много ясно ангажимента на България - че ние оставаме в Ирак, че ние, българската армия, българската държава е съюзник, който не се е уплашил при първите наистина много значими проблеми. Тогава си спомням, един политолог, който не е сред моите фенове, написа - „Имаме си президент". И досега приемам това като един комплимент.

Водещ: Имате ли усещането, че в някоя от каузите, които сте защитавал, сте се провалил? Може би „провал" е доста силна дума.

Георги Първанов: Да, силна дума е. Чак такова усещане нямам, но мога да ви разкажа един случай, един епизод от моята дипломатическа дейност, в който са събрани двете усещания - за провала, или за неуспеха поне, и за триумфа. На един мой разговор с президента Путин в Загреб на един енергиен форум през 2007 г. Бях получил преди това една молба от голям европейски лидер, който не искам да цитирам, да се опитам да смекча руската позиция за Косово. И аз започнах с това, на което президентът Путин отговори много хладно и даже, бих казал, остро. Ударих на камък. Аз реших, че тая тема на тоя етап е затворена. По следващата тема вече постигнахме нещо изключително. От там тръгна „Южен поток", от тази среща. Що се отнася до корупцията, аз искам да видя едно дело, което да си извърви пътя в съда със съответните доказателства. Ако има някой, който се е провинил, то нека той да си получи съответното. До мен не са достигали такива сигнали. Аз самият обаче съм апелирал, че всичко трябва да бъде поставено на скенер.

Водещ: И все пак, смятате ли това, че не са Ви давани никакви сигнали от страна на службите за някакъв минус в тяхната работа. Имам предвид, Вие сам казахте, във връзка с имотите, във връзка с доставките на армията, там, наистина по медиите излязоха неща, които не говорят никак добре относно законността на тези сделки?

Георги Първанов: Проблем е. Нещо повече. Аз съм проявявал инициативата. Аз помня добре, когато началникът на моя кабинет, предишния, написа едно писмо до тогавашния министър, по времето на кабинета „Сакскобургготски", когато изискахме да ни се даде информация по съответната сделка. Получихме кратък отговор, който гласеше, буквално: „Всички сделки се провеждат съобразно закона. Това е работа на изпълнителната власт". Отговори, които, впрочем, получавам и до ден-днешен по други поводи от сегашното правителство. Формално погледнато, те са прави, защото това са техните правомощия. Но, както се казва в една стара приказка - формално погледнато, всичко е легално, легално погледнато, всичко е формално.

Водещ: С кой се водят по-лесно преговори, с американския или с руския президент?

Георги Първанов: Вижте, големите дипломации, аз много искам наистина българската дипломация да има това качество. При тях всичко се изпипва. Когато седнат на масата двамата президенти, в огромната част, на 90 на сто вече е ясно. Не само комюникето или меморандума, който ще се обяви след края на срещата, но и конкретните резултати, дори, ако щете конкретните послания. Например, мога да кажа сега, че онези много силни послания, които чухме от президента Буш при посещението ми в Белия дом, затова че подкрепят България за ЕС, че стоят зад нас по либийския случай и особено това, че виждат в България лидер на Балканите, това бяха неща, които бяха преговорени на един по-ранен етап. Разбира се, президентът Буш е достатъчно ярък лидер, за да може да ги поднесе по възможно най-подходящия начин. С президента Путин, с Путин, като президент, също сме имали доста интересни разговори, нелеки. Аз съм доволен, че си създадох с много лидери отношения, които са близки до приятелските. Винаги можех да се обадя на президента Буш, няколко пъти съм го правил, за решаването на един друг въпрос на президента Путин, на европейските лидери в голяма степен.

Водещ: В тези срещи, имал ли сте желание да излезете от протокола, по-емоционално да подходите към събеседника си? Може би това нещо се случва, когато не сте пред камерите и имате по-лични, по-близки отношения? Или не е позволено това в разговорите със световни лидери?

Георги Първанов: Не, много често сме излизали извън протокола. Особено тук, на Балканите, ние имаме много приятелски отношения. Почти всяка от двустранните или многостранните срещи са завършвали с вечеря, с една веселба, дори ако щете, в която звучат и се пеят от всички песни, всеки от нас претендира, че са неговите, но това са едни общобалкански песни. Най-много спорим ние с македонския президент обикновено. Но мисля, че нещата са в наша полза, резултатът определено е в наша полза. Но климата го има. Има доверие тук на Балканите. Аз съм емоционален човек, трябва да го знаете това. И едно от нещата, които чакам с нетърпение е да мине 22 януари, все пак, за да мога по-освободено да изразявам своята позиция. Защото винаги съм съзнавал, че президентът и държавникът, който и да е той, на най-високи нива, трябва да бъде много премерен в изказа си. Една изтървана дума може да бъде детонатор в отношенията между партиите, между личностите, между институциите. И аз се опитах да запазя този тон, нещо повече, това е част от разбирането ми, че трябва да има друга политическа култура в отношенията ни. Ужасен съм, че 20 години от началото на прехода може да се говори, да си разменяме реплики, остри, язвителни, пълни с омраза, натоварени с негативизъм, с квалификация. За мен това е недопустимо. После се сърдим или се чудим - защо децата ни са агресивни на улицата, на стадиона или в училище? Но те ни виждат нас.