Насред безмилостната мизерия, премазваща българския народ, новият президент на страната направи какво? - Опита се да нахрани хората с вяра. И им пожела красиви сънища до 2020 година, когато животът щял да бъде песен, пише в коментара си за „Дойче веле” Георги Папакочев  

В първите си официални изявления новият президент Росен Плевнелиев обнадежди българите, че само след 8 години те ще живеят достойно в „средно богата европейска държава”, която ще се радва на конкурентоспособна икономика, развити региони и на „млади хора, които остават /в нея!/ и виждат перспектива за развитие”. Дори повече: държавният глава обяви тази мечта не само за лична кауза, но и за стратегическа цел на страната до 2020 година. Което е логично продължение на обещанията, заложени в управленската програма на партия ГЕРБ преди три години. Тогава правителството на Бойко Борисов се зарече заплатите в страната „да достигнат средноевропейското равнище през 2013 година” – сиреч, когато приключва мандатът на правителството и предстоят нови парламентарни избори. Макар точната сума да не беше посочена, съдейки по средните нива на заплати в ЕС тогава, месечният доход на българина вече трябваше да е минимум 500 евро. 

… измръзнаха ми краката

Според данни на профсъюзите от този месец всеки четвърти българин живее на границата на бедността, която за България е изчислена на 101 евро. Под въпросния праг съществуват 23 на сто от домакинствата, а почти половината от всички семейства в държавата имат по 130 евро доход на човек. Делът на българите, които днес оцеляват в условия на тежки материални лишения, е 35 на сто в сравнение с 8-те процента в останалите държави от ЕС.

Неотдавна НСИ констатира, че близо една трета от най-западналите европейски сиромаси посрещат студовете през 2012 без втори чифт зимни обувки, почти половината от тях не могат да си позволят да консумират месо дори и през ден, а две трети нямат пари за неотложен ремонт на жилището си. Държавната  статистика изясни също, че почти 10 на сто от работещите българи всъщност живеят в мизерия, тъй като получават толкова ниски възнаграждения, че на практика семействата им са обречени на откровена нищета. В средата на миналата година Евростат потвърди за сетен път, че минималното трудово възнаграждение в България е най-ниското в ЕС – 123 евро. За сравнение: в Люксембург то е 12 пъти по-високо. 

Като мишле във въртележка 

Местни икономисти изчислиха, че за да бъде изпълнена амбициозната правителствена програма, приета в контекста на стратегията „Европа 2020”, са необходими 2.5 милиарда евро, които би трябвало да дойдат от държавния бюджет. В условията на продължаваща икономическа криза и налаганите от правителството все по-драстични финансови самоограничения, генерирането на подобни средства би граничело с научната фантастика - ако, естествено, българската икономика не реализира през следващите години някакъв сензационно висок и стабилен растеж.

Трезвомислещи експерти вече прогнозираха, че за да бъде осъществена мечтаната от г-н Плевнелиев икономическа метаморфоза, която през следващите 8 години да превърне България в средно богата европейска държава, нейният стопански растеж годишно би трябвало да набъбва с немислимите 10-15 на сто. А както е известно, МВФ занижи прогнозите си за България за тази година от 3 на 1.3 процента.

Сънищата на гладната кокошка 

В условията на тежка икономическа и финансова криза в Европа и смазваща рецесия в най-бедната членка на ЕС, в обстановката на тежки политически и социални проблеми в управлението на ГЕРБ, в първите си официални изяви новият президент Росен Плевнелиев предпочете да „нахрани” българите с вяра /по Вапцаров/ и да им пожелае  красиви европейски сънища през следващите 8 години.

Другият възможен и значително по-почтен вариант беше да повтори пред сънародниците си думите на Уинстън Чърчил от първата му реч пред британския парламент през 1940 година: „Нямам да предложа нищо друго освен кръв, тежък труд, сълзи и пот“. Честен вариант, който за управленските елити на посткомунистическа, а от 5 години и европейска България, засега е немислим. Дори повече: той все още се възприема от тях като политически кощунствен.