Коментар на Християна Христова за Информационна агенция КРОСС

Успех в Уагадугу – в рамките на шегата това е едно от пожеланията към новия германски президент, който след очакваната оставка на Кристиан Вулф трябва да бъде избран до 18.03. Буркина Фасо, в превод страната на честните хора, няма късмет с посещенията на високопоставени германски гости – интересно съвпадение е, че последните двама президенти Хорст Кьолер и Кристиан Вулф малко преди обявените си посещения в столицата Уагадугу си подадоха оставката.

Оставката на германския президент Кристиан Вулф поради обвинения в корупция беше една от водещите новини през последните дни в световните медии. Предвид ролята на Германия в европейски и международен план това не е учудващо. Естествено, най-сериозната критика към президента Вулф беше отправена от самите германци.

Наистина в германската политическа култура съществува склонността към „национален мазохизъм“ и самокритика. В голяма част от чуждестранните коментари се обръща обаче внимание на високите морални критерии в германската политика. Така например в италианската преса беше отбелязано, че деянията на германския президент не издържат сравнението с италианската корупция, но са непоносими за германците. В същия тон са и много коментари в българската преса. Нека се опитаме да погледнем на случая обаче от обратната перспектива: ако за основа ни служат не регионалните и много обтекаеми, а германските критерии за морал в политиката, то може би една осезаема част от политиците биха се оттеглили от постовете си. Критериите на правовата държава са обаче регулативен идеал, към който се стреми практиката и които не подлежат на релативиране в зависимост от регионални особености.

На 24.01.2012 се навършиха 300 години от рождението на Фридрих Велики, „първия служител на държавата”, което в Германия бе съпроводено от поредица дискусии за неговите днешни наследници. В този контекст се споменаваше и името на германския президент. Наистина президентската институция в Германия след опита с националсоциализма съзнателно е институционално ограничена и несравнима с американския, френския, руския или финландския президент. Оттук обаче произтичат и несравнимо по-високите етични очаквания към президента, който трябва да притежава личен интегритет отвъд политическото дребнотемие и злободневие.

Макар и институционално ограничен, президентът на Германия не е аполитичен. Следвоенната история на Федералната република показва, че изборът му почти винаги е отразявал съотношението на политическите сили в страната или е бил своеобразен сеизмограф за тяхната предстояща промяна. През 1969 г. изборът на социалдемократа Густав Хайнеман предшества избора на първия социалдемократически канцлер Вили Брандт, а десет години по-късно консервативният президент Карл Карстенс символизира прехода към християндемократа Хелмут Кол през 1982 г. Институционалната необвързаност на президента му дава свободата да бъде „съвестта на нацията” и независимо от партийнополитически категоризации да формулира обществени значими

теми. Така например Рихард фон Вайцзекер си спечели уважение в чужбина, обявявайки 8.5.1945 г. за ден на освобождението от националсоциализма. Един от по-късните му наследници Йоханес Рау беше първият президент, държал реч на немски език в Кнесета. Хорст Кьолер от своя страна ще остане в колективната памет с ангажимента си за Африка, с отказа си да помилва терориста Кристиан Клар от терористичната организация „Фракция Червена армия” и с идеята за продължаващата актуалност на най-новата германска история. Последният президент Кристиан Вулф често беше обвиняван в

пасивност – въпреки това с изказванията си той предизвика и остри реакции, обявявайки например исляма за част от Германия редом с християнството и юдаизма. Вулф беше и първият германски държавен глава, който изнесе реч в турския парламент. През август 2011 г. критиката му към политиката на Европейската централна банка на изкупуване на ценни книжа на задлъжнели държави предизвика отново широки отзиви: „Първо банките спасяваха други банки, след това държави спасяваха банките, сега общността от държави спасява отделни държави. Кой обаче накрая ще спаси спасителите?”

Високите критерии към президента обясняват и особената чувствителност и податливост към публична критика. Досега в историята на Федералната република оставки бяха подавали двама президенти именно защото от тяхна гледна точка те вече не отговаряха на тези критерии, без обаче да има доказани обвинения срещу тях. Президентът Хайнрих Любке се оттегли през 1969 г. след ожесточена политическа кампания, в която режимът в ГДР го беше обвинил в участие в строеж на концентрационни лагери и водещи западногермански медии се присъединиха към упреците. През 90-те години стана ясно, че действително е ставало дума за целенасочена кампания срещу него, която е включвала и фалшификация на документи от страна на Щази. Следващият президент, който подаде оставка, беше Хорст Кьолер. В интервю през 2010 г. той се изказа за връзките между външната политика и външнотърговската ориентация на Германия в рамките на посещение при германския контингент в Афганистан. Изказването му беше изтълкувано като подкрепа за „икономически войни” и предизвика множество възмутени реакции, което го накара и да се оттегли.

В центъра на политическата дискусия за президентската институция попадна обаче оттеглилият се вече Кристиан Вулф. Изложените досега срещу него факти сами по себе си не бяха непременно повод за оставка, а в чисто правен план срещу него няма неоспорими доказателства. Те представляваха обаче сериозно отклонение от очакваното от него поведение. Във фокуса на общественото и медийното внимание попаднаха връзките му с влиятелни бизнесмени, при които той е прекарвал отпуските си. Наяве излезе информация за банков кредит с по-ниска от обичайната лихва, обвинения в подкупност към неговия говорител и множество други детайли като например подаръци за членовете на семейството му от големи концерни или предоставен безплатно луксозен автомобил. За първи път във федералната история полицията претърси и президентството.

В разгара на разкритията срещу него Вулф се опита да забави публикация във вестник Билд, оставяйки гласово съобщение на главния редактор, според което „чашата вече е преляла”. За разлика (не само) от Балканите, където натискът върху пресата може да придобие много по-осезаеми форми, в Германия това беше достатъчно, за да бъдат отправени обвинения към него за опити за ограничаване на конституционно гарантираната свобода на пресата. Повод за оставката на президента се оказа обаче решението на прокуратурата в Хановер да поиска отмяната на имунитета на Вулф, за да разследва връзките му с филмов продуцент, за когото се предполага, че се е ползвал с протекцията на Вулф, докато последният е бил министър-председател на Долна Саксония.

Като цяло тези обвинения, макар и недоказани, бяха достатъчни, за да пострадат авторитетът и достоверността на президентската институция. Кристиан Вулф стана първият президент в историята на Германия, разследван от прокуратурата. Въпреки това и тази оставка може да се третира като респект пред президентската институция. В прощалната си реч Вулф заяви, че юридическото изясняване със сигурност ще е в негова полза и че той винаги е спазвал законите. Какво показва обаче случаят Вулф? На първо място това е един „урок по демокрация”, демонстриращ действителното равенство пред закона и желанието да не се дискредитира президентската институция. Показа и действащата политическа култура отвъд обвиненията в постдемократично изземване на властта на „народа“. В не по-малка степен обаче тук пролича и ролята на пресата като коректив на властта. Политическата комуникация подлежи на собствени правила, част от които са театрализацията и драматизацията на политиката. Тази стратегия, между другото преследвана и от бившия канцлер Шрьодер, беше успешно приложена от Кристиан Вулф – разводът с първата му съпруга не нанесе щети на политическата му кариера благодарение на доброжелателното отразяване на сегашната му съпруга Бетина от популярните медии. Близостта с медиите обаче се оказа фатална – именно от булевардния вестник Билд тръгнаха разследванията срещу Вулф. В прощалната си реч Вулф обвини медиите, че са „наранили” семейството му, след като в интервю през януари направи опит да се защити, представяйки се като жертва на медийното отразяване и посочвайки, че и президентите имат „човешки права”.

Макар и тук да става дума за чисто разбираема в човешки план реакция, журналистите изпълниха обществено значимата си роля на защитници на гражданските ценности.

Оставката на Кристиан Вулф се оказа не начало, а край на една криза, започнала през декември и тлееща досега. Политическата теория различава между демокрацията като механизъм и демокрация като публична ангажираност и проява на гражданственост. Именно в този втори смисъл оставката на Вулф се превърна и в повод за нови или продължаващи принципни дискусии за президентската институция – за евентуалния директен избор на президента и разширяването на правомощията му, за компромиса между политическите принципи и политическия реализъм. Отвъд тези въпроси преговорите за новия президент са като тест за коалиционните способности на германските партии. Тъй като съставът на Федералното събрание не позволява формирането на стабилни мнозинства, решението се състои в намирането на надпартиен, консенсуален кандидат, което в момента изглежда като уравнение с много неизвестни. Едно от често цитираните изказвания на Вулф е, че свободната преса е „жило в месото на управляващите”. По ирония на съдбата точно той трябваше да усети колко е вярно това изказване. Намерението на прокуратурата в Хановер да отнеме имунитета му беше и непосредственият повод, довел до оставката на президента. И ако отново се позовем на негово изказване, това беше и моментът, в който „чашата на търпението преля”.