/КРОСС/ От днес на книжния пазар е новият роман на Иво Сиромахов "Уважаеми зрители".

Ето откъс от откъс от романа:

Иванка Стаматова седеше на дивана пред телевизора, яде­ше мляко с мюсли и сменяше каналите с дистанционното. Като водеща на коментарното политическо предаване „ОтговорНо" по Картаново TV тя държеше да бъде информирана по всички актуални теми.

Какво даваха националните телевизии днес? Канал 1 - си­туацията в Северна Корея, БиТиВи - скандалът с подслушва­нията, Нова - промените в Наказателния кодекс...

„Живот си живеят колегите в столицата - помисли си Иван­ка. - Темите валят върху тях като градушка. Да се чудят коя да разработят. А тук нищо не се случва. За цяла седмица - само една кражба на сателитна чиния в Туч махала. Писна ми да дъвча ромската престъпност. А и кого да поканя за събесед­ник? В София им е лесно - кеф ти Кънчо Стойчев, кеф ти Евге­ни Дайнов, кеф ти Андрей Слабаков. Коментаторите там са повече от зрителите. А тукашните общественици са трима души и половина и са пълни нещастници. Глътват си граматиката, като застанат пред камера. Пък и с тоя селски диалект..."

Всяка вечер, докато гледаше новините, Иванка Стаматова се самосъжаляваше. Беше убедена, че има качества за голяма­та журналистика, но малкият град задушава кариерата й. Меч­таеше да прави скандални разследвания, дълбоки политически анализи, тежки интервюта с министри и президенти. Вместо това отразяваше проблемите на общината и интервюираше ди­ректора на читалището.

Дали не сгреши навремето, като отказа да кандидатства за позицията спортен репортер в „Панчарево кабел"? Не ме инте­ресува спортът, каза си тогава. Но пък ако беше приела, щеше да е близо до столицата, до големите новини. С нейните без­спорни качества веднага щяха да я забележат и да я преместят от спортния отдел в политиката. А после някой от шефовете на големите телевизии щеше да я покани да води тричасово обзор­но предаване в събота. Или в неделя. Или всеки ден. Ех...

Грехота е да се пилее такъв талант, мислеше си Иванка. Какво име само бе измислила на предаването си - „Отговор­Но". Само най-великите умове могат в една дума да синтезират няколко съдържания. Колко богато на нюанси е това гениално заглавие! Хем „отговорно", каквато според Иванка трябваше да бъде журналистиката, хем „отговор, но", демек „ти ми от­говаряш, господин събеседник, но последната дума винаги е моя". Иванка се усмихна. Как й хрумват такива великолепни идеи! Който си го може, си го може...

Иванка прехвърли на CNN. Обичаше да гледа „американ­ските колеги", макар че не разбираше и дума английски. Възхи­щаваше им се как са облечени, какъв приятен тен имат, в какви хубави студиа снимат... Дали ще има и тя такова студио някой ден? Едва ли.

Веднъж обаче беше прочела в някакъв български вестник, че американските журналисти били подложени на брутална цензура. Не можели да изразяват свободно мнението си. Ше­фовете им ги подлагали на жесток натиск.

„В това отношение имам късмет - мислеше си Иванка. - Боби Братоев никога не ми се е месил в работата. Е, почти нико­га... Добре де, от време на време... И то само по много сериозни поводи. И то даже не е точно намеса, а по-скоро указания как да водя разговора, какво да изкарам от събеседника.

Това го е правил само когато интервюирам кмета. Щото знае, че аз симпатизирам на управляващите, а пък кметът е от опозицията. Аз не че и толкова симпатизирам на управлява­щите. Винаги съм казвала, че добрата журналистика трябва да е безпристрастна и надпартийна. По-скоро харесвам премиера Симов. Стопроцентов мъжкар е. Какво тяло има, какви муску­ли... А като погледне с тия сини очи изпод строгите си вежди, направо се разтрепервам..."

Иванка реши, че е отделила достатъчно време на CNN, и прехвърли на турския сериал. Попадна на сцена, в която Му­стафа Гьотферен крещеше и обиждаше клетата Бюстие, която беше бременна от него. Викаше й, че е измамница, мръсникът.

Иванка съчувстваше от цялото си сърце на младото моми­че. Може би защото виждаше в Бюстие част от себе си. И нея мъжете все така я изоставяха с обиди и унижения...

Сълзите на Стаматова бликнаха от късогледите й очи и по­капаха по белия тишлайфер на холната масичка.

Самотната й квартира за пореден път се изпълни с непреодолима тъга.