Седя в хола, чета сутрешната преса и се опитвам да пиша статия.
През това време синът ми си пише домашните и чат-пат ми задава по някой друг въпрос.
Синът ми е 5-и клас. Любимата му група е SOD, но харесва и Nirvana, както и System of the down.
Аз му казвам, че SOD са доста олдскул, обаче той си се кефи и аз нищо не мога да направя по въпроса.
„Президентът извозил Бойко с правителствения самолет" - чета аз. Мисля си - дали да не спретна някаква весела и леко малоумна сатитрка - нещо от типа, че Бойко имал да играе мач в Брюксел, па нямало как да стигне с кола...

А синът ми подвиква - „Тате, как се казваше въображаемата линия, която разделя земното кълбо на две еднакви половини?".
„Земното кълбо, сине, се разделя на 2 половини от екватора" - отговарям машинално аз и продължавам да чета как Бойко не можел да преживее, че вече не може да лети с Авиоотряд 28 и това го потискало...
„Ти ходил ли си някога до екватора?" - задава въпрос синът ми.
„Не, тате, никога не съм ходил и като гледам, май няма и да отида. Самолетните билети не са евтини, екваторът е далече, а и какво да правя там - много е горещо, половин ден са адски жеги, после половин ден вали дъжд" - отвръщам аз, отпивам от кафето и се заравям в следващата статия.

„Казанлък скочи срещу бежанците". „Бежанците носят нелечим грип". „Бежанците струват по 1200 лева на месец". „Вдигаме стена срещу бежанците".
Бежанците, бежанците...
Това съм го виждал и друг път, мисля си аз. През 1988 година, когато икономиката на социализма се срина, магазините се изпразниха и хората взеха да се изнервят, опитните апаратчици от БКП измислиха враг - турците.
И започнаха възродителния процес. Хиляди, милиони скочиха, подведени от една от най-грандиозните манипулации у нас, а социализЪма спечели още цяла година в битката си за оцеляване.
„Тате, я кажи кои бяха Десетте Божи заповеди, че учим за християнството и другите религии" - пита ме синът ми.
„Не кради, не лъжи, не прелюбодействай, не пожелавай жената на ближния си...ъъъ...не такова...чакай, да се сетя" - отвръщам аз и срам - не срам - отварям Гугъл, защото съм забравил заповедите.
„Не си прави кумири" - чета аз и започвам да си мисля, че някой е написал заповедите сега, преди няколко дни, за да ни се подиграва.
Всичките Божи заповеди звучат като виц в съвременното ни общество. До една.
„Не кради!" - кажете го на управляващата пасмина.
„Не лъжи" - кажете го на политиците ни.
„Не си създавай кумири" - кажете го на Бойко, на Костов, на Доган.

Отърсвам се от това разсъждение и се връщам в реалността.
Там ме посрещат новини за автомобилни катастрофи.
Новини за трафик на деца.
Новини за болно от рак момче, което лежи вкъщи и агонизира, защото държавата го смята за ненужен, а майка му се опитва да успокои зловещите му болки с таблетка „Аналгин".
Посрещат ме новини, от които ми се скапва настроението и дори новината, че Иван Костов е порицал демонизирането на Пеевски не успява нито да ме развесели, нито да ме ободри.

Понеделник сутрин.
Синът ми има рожден ден в края на седмицата.
Седмица, в която отново ще наблюдаваме как едни калъфи, които смятат, че са умни и пълни със съдържание ще ни водят за носа, ще ни пускат по малко омраза, по малко контрадезинформация, по малко хляб и зрелища и ще ни гледат сеира.
Майната му! От това явно няма да излезе никаква статия.
Когато нямаш тема, когато нямаш вдъхновение, когато хората около теб са се овълчили един срещу друг и са готови да се избият заради някаква пълна тъпотия, която някой хитрец им е спуснал отгоре, няма нужда да пишеш.

Понякога буквите не носят нищо в себе си. Нищо, освен белег за това, че е понеделник сутрин.
„Тате, ще ми помогнеш ли по математика" - пита синът ми.
„Оооо, сине, аз съм много добър по математика. Мога да ти разкажа за един мой приятел, който живее в Радомир и успява със 120 лева да изкара цял месец, да храни семейството си, да им купува лекарства, да си плаща заема" - отвръщам аз.
„Как става това?" - пита синът ми.
„Това сине ще го учиш по-нататък. Нарича се висша математика" - отвръщам аз и отпивам последната глътка от кафето си.
Понеделник сутрин е.
Няма време да се мотая повече...

Коментар на Венци Мицов, lentata.com