Тези дни се замислих за нещо. Как след цялата тази злоба, разделение, обвинения, интриги, медийни манипулации и крясъци ще можем да живеем заедно в тази държава?
Аз отказвам да се чувствам част от общност, чиято "будна" част почва да те пръска с плюнки и етикети в мига, в който не споделиш тяхното мнение. Подозирам, че тяхното отношение към хора като мен е по аналогичен начин изострено и нетърпимо.

Има една история от "Задочните репортажи" на Георги Марков, която е метафора за ставащото в България. Той описва как един път отива в една редакция, обикаля из стаите, най-накрая чука на вратата на началника, отваря я, а вътре тече заседание и шефът говори на висок глас: "Какво си мислят тези?". След година, описва Марков, той се оказва в същата редакция, пак минава по стаите, пак стига до началника, отваря вратата, а там са същите хора и шефът пак казва на висок глас: "Какво си мислят тези?"
Писателят казва, че се е почувствал по кафкиански начин, все едно времето не е минавало изобщо и нищо не се е променило.

Така се чувствам и аз - за трети път в рамките на моя живот, с един и същи речник, с едни и същи похвати, с една и съща терминология се опитват да ми разиграват спектакъл, за който всички знаем как ще свърши. И всеки път дори прилагателните са същите. Все едно времето не тече, всичко е замръзнало и нищо не се променя.
Заради това трудно обитаваме това пространство заедно - заклещени сме в омразата като динозаври в древния лед. И вече не въпрос на събуждане, трябва ни екзорсист, за да издърпа духовете ни леда.

Само не си въобразявайте, че това е песимизъм. Точно обратното - аз съм оптимист за бъдещето. Обсебеният от демони човек е странен, луд и шантав, но поне има интересен вътрешен живот :))

Коментар на Александър Симов