В неделя имах интересно изживяване и то толкова рано сутринта, че нормалните хора гледат с подозрение всеки, който е бил буден в този час. В студиото на бТВ аз и журналистът Найо Тицин се разходихме по горещите политически въпроси на седмицата, два-три пъти изразихме несъгласие един с друг, абе обичайните работи. Тогава при нас в студиото вкараха един кадър от "гражданските" патрули на Расате и един от ромските патрули, които творчески са префасонирали името ОМОН за местни нужди. Тогава кадърът на Расате (името му е Милен Илиев и малко по-надолу ще дадем някои биографични подробности за него) каза буквално: "Ние формираме една нова национална идея, която да се пребори с тумора, наречен демокрация, който означава глад и геноцид за българския народ. Виждаме го 20 години и искаме да го спрем и да обединим народа..".

Точно на това място Найо Тицин стана да си ходи с думите, че който говори срещу демокрацията, има проблем. Намирам постъпката му за основателна и логична, но само донякъде. Аз реших да остана. Ако не бях останал, нямаше как да мога да кажа на Милен, за когото знам, че преди да тръгне с Расате беше комунист, че той като комунист може да е много по-силен политик, отколкото като някакъв националист-мизерник, който с трикольорче на ръката обикаля центъра на София. Казах му, че не разбирам как един човек, който е изповядвал левите идеи, може да се мотае с Расате, чийто идеи са налудничави. Обявих, че проблемът на България не е демокрацията, а сбърканата икономическа система. Демокрацията е най-доброто, което ни се е случвало. Не мога да кажа същото за приватизацията, например. Но двете не са едно и също.

Споделих и, че тая работа с патрулите е абсолютна дивотия.

Казах всичко, което мисля.

След разговора получих много разнопосочни реакции. Според някои мои познати, оставането ми в студиото е легитимирало националиста, а това само по себе било провал. Все едно ги признаваш като легитимна част от политиката. Получих няколко писма в този дух. Това, което ме изуми в случая, обаче, беше, че нито един от тези, които ми писаха, всъщност не си бяха дали труда да чуят какво съм казал след като съм останал в студиото. Разбирам, че живеем в свят, където позата е най-комерсиалната стока, но, ако водим битка за съзнанието на хората, тя не може да се води с пози. Трябват реални думи, яростен спор. Много ми се ще да мисля, че с едно тръгване от студиото проблемът "ксенофобски национализъм" ще се изпари във въздуха, уви, вече съм на 36 години и постепенно научавам драматичния урок на света - чудеса просто не стават.

Според други мои приятели, всъщност е било добре че съм останал, защото телевизионните зрители заслужават да видят и другата гледна точка. Да чуят с ушите си, че има хора, които напълно не приемат национализма и са готови да го кажат публично. В крайна сметка напускането на телевизионно студио може да се тълкува и като вид отстъпление, а последното нещо, което искам на тази земя, е някакъв си националист да смята, че може да ме изплаши.

Цялата тази случка ме накара да се замисля. Дали наистина спорът с един нацист легитимира нациста, независимо от това какви аргументи ще извадиш срещу него? Фактът, че си приел да дебатираш с краен националист означава ли, че в момента на приемането на поканата от по-толерантната страна по-нетолерантната моментално печели?

Противопоставянето на национализма не е артистично занимание, колкото и да го мисля. Заради това не смятам, че сбърках като останах в студиото и спорих с противниковата страна. Антифашизмът не може да е лъскав и бутиков, защото срещу теб стоят откровени изверги и всъщност ги легитимираш, когато бягаш от тях. Това е моето мнение, но мисля, че мога да приема аргументи и в обратната посока.

Можем да се направим, че те не съществуват, но това няма да ги обезсили, само ще им даде допълнителна сила.

Много по-самоубийствено е да застанеш и да твърдиш, че ненавиждаш фашизма, след като само няколко дни преди това си одобрявал нацапването на антифашистки паметник с розова боя. Именно това е огромната шизофрения в този случай.

Прекрасно е да гледам как членове на ДСБ се гневят на ксенофобията и с религиозен плам в очите си лепят лепенки със зачертана свастика, но, може би, преди да ми дават акъл как се бори фашизма, е добре да отговорят какво правеха в предизборна коалиция с Българския демократичен форум, формация, която се гордее, че е приемник на Българските национални легиони, изродско фашистко движение преди 1944 година. Хубаво е да си гневен на властта, че разчита на гласовете на "Атака", но е добре да си така последователен и в изискванията към самия себе си.

Тази двойственост - глас на толерантността в сутрешните блокове и крясъкоподавател на воя "Червени боклуци" нощем, е също симптом на нещо ненормално, неистинско и престорено.

Но това е само странична забележка. Всеки новопосветен борец срещу фашизма и национализма е добре дошъл в редиците, стига ясно да знаем какво правим с тази кафява вълна, която се навдига. Нейното игнориране не работи. Медиите не обръщаха внимание на Волен Сидеров през 2005 година, но това не го спря от влизане в парламента. После пак престанаха да се занимават с него, а той влезе и в следващия. Сега отново е на банките. Игнорирането на проблема не го решава. Раната загноява, подува се и се пръска зловонно. В случая, под формата на пишман-патрули, които търсят да набият някого с различен цвят на кожата.

В този смисъл измъкването от анонимност на тези момченца с объркани мозъци е първата крачка в битката с тях. Те говорят със заучени клишета, трафаретни фрази, безумни словосъчетания. И трябва да бъдат наритвани и отричани. Това обаче няма как да се случи, ако им се оставя целия ефир с водещи, които не знаят какво точно да ги питат и как да им се противопоставят. Именно хората, които са осъзнали национализма като проблем, трябва да реагират срещу тях, да бъдат гневни, иронични и искрени, но да не бягат от спора. Това не е осигуряване на легитимност, това е борба с баналната ежедневна тъпотия.

Спорейки с някого от тях, е ясно, че не можеш да вкараш мисли в промития му мозък. През този промит мозък, обаче, ти можеш да говориш на хората, които гледат. Те са тези, които трябва да чуят какво мислиш.

И най-накрая. Тези дни отново чета есетата на Бенямин. На всеки, който се съмнява в тезата ми, препоръчвам отново да види "Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост". В него Бенямин (който, да припомним, се самоубива през 1940 година във Франция, бягайки именно от фашизма) е дал най-точната характеристика на това, което всеки фашист, пък и криещ се той зад маската "националист" прави - фашизмът, казва Бенямин, естетизира политиката. Заради това тези лумпени говорят с клишета и са мрачни като емо-тийнейджърка, която е поплакала на последния "Здрач". Това е техния опит за черно изкуство, за тъмна интрига върху съзнанието на хората, пускането на съзнание в някакъв тунел от бъдещи ужаси пред големия и гневен свят. На подобен тип мислене не можеш да се противопоставиш с реална политика. С политическо изкуство, казва Бенямин като визира комунистите. Заради това лично аз останах - исках да припомня на расатианеца, че в момента, в който е станал националист, той е предал всичко, в което е вярвал преди.

Не съжалявам, че опитах да го кажа.

Коментар на Александър Симов, avtorski.pogled.info