/КРОСС/ Вие сте платени. Не, вие сте платени. Вие грабихте вчера. А вие - днес. Така изглеждаше българският разговор през по-голямата част от фаталната 2013-а. Отровата на обидата и подозрението се лееше обилно: от говорещите глави в телевизионните студиа до последния таксиджия, който лично видял "как им плащат". Кое е истина и кое - лъжа, така и не разбрахме.

Платени и купени. Може би това са думите на годината.

Платените биват протестиращи, политолози, социолози, журналисти; през лятото чух и за "платени посланици". Как се разбира, че са платени и купени ли? По простата причина, че всички вярват в това. Няма никакво доказателство, че Мария Антоанета е казала прочутата реплика по адрес на гладните парижани: "Като нямат хляб, да ядат пасти." Освен това не са и пасти, а козуначени кифлички. Но на кого му пука? След като всички вярват, обезглавената кралица е осъдена посмъртно с позор навеки.

Цяла година слушаме за суми, тарифи и ставки: за единична услуга толкоз, за майка с дете толкоз, за бой с полицията толкоз. Същевременно много малко журналистически разследвания (не по-малко от две и не повече от три) установиха заплащане на протестиращи - и то не там, накъдето сочеха повечето обвинения. Същото е и с подкупването на публични говорители - много е казано, малко доказано. Обикновено плащачите са толкова мощни, че никой не смее да рови. Затова се обобщава нашироко - "всички са платени". От това страдат онези, които не са, а общият фон става противен.
Да се опитаме да си представим що за човек е този, който смята, че другите са платени. Идват ми наум четири типажа:

Бизнесмен. Самият той е приел пари под масата, за да защити определена позиция публично или да участва в някаква масовка. Оттук нататък не вижда причина останалите да не правят така.

Партиен боец. Получил е опорни точки, с които да оборва опорните точки на противника. Авторите на опорни точки знаят много добре: заговориш ли на българина за пари, парцели или апартаменти, въображението му пламва и той започва да мрази.

Конспиролог. По принцип ненавижда някого от обичайните заподозрени плащачи ("американците", "руснаците", "Сорос", "бизнеса", "политиците"). И смята, че след като той не е взел парите, ги е взел някой друг.
Обикновен циник. Знае, че в България всичко се урежда с дребни суми. Възприема това като национална психология и начин на живот. "На Балканите политиката не може да бъде разбрана през идеи", ми каза гръцки журналист, "важното е кой с кого спи и кой от кого взема кинти". На тази тема бе посветена и една сръбска скрита камера от 2003-та. Политиците, записани тайно, навлизат в две скандални теми - баджаците на известна световна дама-политик и въпроса "Ти взе ония пари, нали?" Успехът е оглушителен.

Последният типаж е най-често срещан. Явно живеем в такъв цинизъм, че въобще не можем да си представим съществуването на безплатни неща. Ценности, мечти, пориви, идеи нямат място в дребничката пазарна икономика на духа, която сме си изградили. Безсребърниците са ни подозрителни: след като не им плащат явно, значи им плащат тайно. Моралният апел е смешен и веднага може да бъде разконспириран като прикрита трансакция. Нали знаете как можете да спрете всеки нашенски спор? Отсичате мъдро "Абе, всичко е пари". И всички кимат одобрително; кавгата е стихнала.

Или пък друго: така сме се намразили, че вече не можем да разберем другия. След като не мисли като нас, значи или е идиот, или е платен. Това руши обществения разговор и го превръща в размяна на псувни и клишета. Продуцентът на американското предаване за дебати "Crossfire" ("Кръстосан огън") описа кои хора могат да се скарат най-зрелищно по телевизията. Оказа се, онези, които се уважават взаимно. Учудва ли ни, че нашите публични личности дори не могат да се скарат като хората?

Днес омаскаряването е високотехнологична дейност. Сканираш противника, пробиваш социалната му мрежа и туряш името в търсачката: от стотината истини и лъжи десетина могат да се обърнат срещу него. После го пускаш по шейничката чрез анонимни сайтове, като преувеличаваш по ганьовски. Снежната топка на клеветата се търкаля и расте; накрая се превръща в обществено мнение. Ранен и озверен, противникът отвръща на удара с двойна ярост. Теренът е разкалян безвъзвратно; в калта всички изглеждат еднакво.

Всъщност изводът от тази вахканалия е прост. В България някои неща в публичността са платени. Други обаче не са. Дълг на обществения елит (и преди всичко на журналистиката) е да различи едните от другите. А ние, които имаме нещо общо с публичната сфера, да искаме доказателство за всяко набеждаване и да търсим аргумент във всяка атака. Да знаем, че общественият цинизъм е ядрено оръжие, което унищожава не само противниковата, но и собствената армия.

Но най-добре е между сармите по Коледа и прасето по Нова година хубаво да се замислим кого честваме всъщност. Честваме Едного, който чрез Евангелието казва: "Не само с хляб ще живее човек."

Автор: Бойко Василев,Труд