/КРОСС/ Винаги малко съм се притеснявал от думата "инвалид". Говорили сме си много колко неправилно и грубо, по някакъв начин, звучи. Може би, защото ни напомняше на английската дума "invalid" - невалиден, недействителен. Имахме дори идея, с каква друга дума бихме я заменили, но, естествено, както става с всички добри идеи, и тази потъна някъде. Затова си останахме с думата "инвалиди".

На същото място като че ли са отишли всички идеи и проекти, свързани с достъпността до обществени места на "инвалидите". Повечето големи магазини се понапънаха да осигурят достъп до безкрайните си щандове.

Друг е въпросът обаче доколко са достъпни тротоарите за тези хора, как често са принудени да скачат на улицата с количките си, сред всичките автомобили и да се сливат в безрасъдното и винаги непридвидимо движение на нашия мил град София.

Не искам да мисля за останалите препятствия, с които хората трябва да се справят по време на сутрешната си разходка или когато се наложи да отидат до магазина.

Още по-малко ми се мисли за чисто финансовата подкрепа, която се полага на тези хора, как съществуват те в малките градове и села, където с построяването на рампи често се нагърбват най-обикновените добронамерени хора.

Защото обикновения човек е нагърбен със задачата да спаси всички в нужда.

Всяка една помощ за домове за сираци, хора в неравностойно положение, хора с хронични заболявания и още много изстрадали души, се превръща в някаква безбожна благотворителна кампания, която с гробовен стон от телевизора и радиото настоява ти и ти, и ти, и ти, и аз да се бръкнем в джобовете и да извадим левчетата, че да помогнем на тия хора.

Обичаме да помагаме, такива сме си. И безкористно го правим. Като че ли рядко търсим някакво признание. Но може би е време отново да се запитаме дали тези благотворителни кампании не са най-простото и основно задължение на определени институции, които трябва да се борят за повече и повече средства за хората в неравностойно положение, да се погрижат и те да водят по-добър живот и да се захващат за работа, а да спрат да искат от обикновения гражданин да се нагърбва със спасяването на всички в нужда. Той обикновения гражданин пак ще помогне. И на драго сърце ще помогне. Но не в това е цялата работа.

Можех да продължа да си мисля други и подобни такива работи, ако не беше пристигнало писмото на моя приятел от Малайзия Лирой, който ми беше на гости по време на празниците.

Разведох Лирой из града и след като обиколихме повечето забележителности и се порадвахме на голямото културно богатство на София, момчето ме помоли да го стоваря в един от големите молове, да си напазарува. Съгласих се, оставих го в подземния гараж и си тръгнах, да го оставя на спокойствие да си се мота и да се радва на лъскавите магазини, намаленията и всичко друго, което се предлага в тия сгради.

Много се зарадва Лирой, поседяхме още няколко дни заедно, той си замина и наскоро, след празниците ми написа едно доста обезпокояващо писмо.

"Здравей, Марти!

Исках още веднъж да ти благодаря за всичко. Прекарах си чудесно и съм сигурен, че ако ти не ме беше развеждал, едва ли щях да намеря всички тези прекрасни места в твоя град.

Бързам да ти пиша за нещо, което ми направи огромно впечатление и което ни най-малко не очаквах от твоята малка държава, за която си ми говорил, че често трябва да се справя с големи проблеми.

За мен беше истинско удоволствие да видя как инвалидите в твоята страна са в изключително добро физическо и финансово здраве. Никога не съм предполагал, че една страна може да отдава толкова много време и внимание на хората в неравностойно положение.

Никога не съм предполагал, докато не дойдох в София. Спомняш ли си как ме остави в един от моловете? Тогава, за мое най-голямо изумление видях нещо, което ме направи изключително щастлив.

Пред входа в подземния гараж бяха обозначени местата за паркиране, които могат да се използват само от инвалиди. Не можех да повярвам на очите си, когато видях всички тези места запълнени от най-новите модели на спортни коли и големи лъскави джипове.

Марти, даже бизнесмените в моята държава не могат да си позволят тези модели! Благодарен съм, че успях да видя как в тази твоя малка държава, разтърсвана от непрестанни катаклизми, раздирана от бедност и глад, хората обръщат повече внимание на ближния, отколкото където и да е другаде по света.

Видях със собствените си очи как големите едри младежи пазаят тези инвалиди, грижат се те да са в компанията на най-хубавите жени и са развили до такава степен технологията и медицината, че те вече нямат нужда от своите колички, а ходят на своите, предполагам, роботизирани крака.

Твоите разкази и наблюдения през цялото време са били грешни. Искам да те уверя, че тези момчета и момичета, мъже и жена са изключително щастливи. Като че ли държавните институции правят всичко по силите си, пък и повече, за да осигурят прекрасен живот на хората в неравностойно положение.

Марти, това е урок, който трябва да бъде споделен със света. Нека целият свят види колко много българите обичат да помагат на своите приятели в неравностойно положение и колко много внимание държавата отделя за тези хора.

А аз си мислих, че при вас положението ще е много зле. Извини ме, приятелю. Никога не съм бъркал толкова много през живота си!

Чакам с нетърпение твоя отговор, Марти! Кажи ми кога мислиш ти да ми дойдеш на гости. Родителите ми нямат търпение да се запознаят с теб.

Поздрави!

Лирой."

Лирой ми отвори очите. А аз си мислих, че имаме някакви неразрешими проблеми. Даже нямах представа колко е напреднала медицината и технологията в нашата страна.

И през цялото това време инвалидите са си били супер.

Автор: Марти Левчева, "Дневник"