/КРОСС/ Президентът Плевнелиев се видя като обединител на нацията при отчета на първите две години от мандата си. Реши, че това е негово конституционно задължение и че той го изпълнява. И то във вида - подкрепя гражданското общество, а не управляващите или които и да било партии, но работи много добре с последните в интерес на първите.
По конституция обаче президентът не е обединител на нацията, а "олицетворява единството на нацията".

Предпоставя се, че за да е нация, тя е повече или по-малко единна, а той е само символична персонификация на това единство. То няма как да е негова институционална задача, защото нацията няма права и задължения - такива имат само гражданите.Тя даже няма правото и задължението на единство - то може да е идеал за добро здраве, а в едни доста нездрави форми може да подчини на себе си всякакви други права и задължения, както нееднократно свидетелства по-далечната и по-близка история. А президентът, който не е колективен орган на власт, твърде рядко може да бъде избор на огромно мнозинство, та да е реален представител на почти всички електорални части на единството. Освен това правомощията му отреждат ролята на церемониалмайстор на лелеяното повече или по-малко здравословно единство. Нещо като гвардейска рота в костюм плюс Дунавско хоро за Нова година.

Но за всеки президент този санитарен церемониалминимум е невъзможен поради самия факт, че той като личност все пак има най-голямата демократична легитимност сред представителите на останалите институции - избран е пряко от повече от половината гласували избиратели. Това му налага да търси своята главна политическа роля в политическото всекидневие. По правилото "най-подкрепеният търси най-широка подкрепа" тя отново е под мантрата на обединението и Росен Плевнелиев не е изключение от него: "Като президент обединител съм длъжен да застана зад всяко смислено искане на моя народ и да се опитам да го вкарам в дневния ред на институциите." Може ли обаче той сам да преценява кои искания са смислени, доколко те са искания на цял един народ и какво значи да ги вкара в дневния ред на институциите, ако исканията са за съвсем друг дневен ред? Тук президентската институция се е възвисила до нещо като национален омбудсман плюс патриарх от алтернативен синод след края на разкола.

Но не е най-големият проблем, че цивилният костюм на гвардееца Плевнелиев не му стои никак добре, а новогодишните му Дунавски хор са лишени от елементарна музикалност. Че омбудсманът е главен герой в друга пиеса, а алтернативният патриарх - главна роля в пътуващ театър. Проблемът е, че президентът Плевнелиев за две години от мандата си не успя да открие ролята си на национален лидер. А 2013-а бе тъкмо историческото време за лидери и вдигна доста по-високо летвата пред народопомазаните кандидати.

Президент лидер не значи непременно обединител на нацията. Особено когато нацията не е докрай разделена, не е изстрадала разделението си, за да бъде обединявана. Националните обединения обикновено се случват или пред голямо общо начинание - например борба за териториално обединение, или след голямо национално поражение - след провал на идеята за териториално обединение.

Днес териториите на българското обединение и разделение са в рамките на държавните граници. Просто хората не искат една и съща държава. Или пък всички са против държавата да продължава така, но едните не вярват на другите, че имат право и че искрено искат да я променят. Ето тук е задачата на националния лидер, който има шанса да извади карфиците от парадната си риза с риск те да останат да го бодат, или тя да не му е по мярка.

Президентът Плевнелиев започна смело разопаковането, но не стигна дори до пробната. Удариха го под кръста, а онези, които го благославяха по площадите, постепенно се стопиха. От лятото насам той направи дълъг завой от изчерпан кредит на доверие към правителството до студена прагматична колаборация с него. Барикадира се в най-неудобната за лидер от какъвто и да е калибър позиция на оправдания, обяснения и уточнения. Плюс технократски позитивизъм, добре озвучаващ конферентна зала в "Шератон", но немощен за висока камбанария.

Президентът лидер не може да застава от едната страна, а после да отстъпва и да се опитва да посредничи - така той не просто става ничий, но не може да застане и никъде, става безтегловен и ненужен.

Президентът лидер може или да надделява заедно с едните в противопоставянето и така да определя политическия път на развитие на страната. Или да снема това противопоставяне в нова политическа идея и така да отвори пред страната хоризонти за след кризата. Няма рецепти нито коя от двете възможности е по-добра, нито как всяка от тях може да се реализира. Това е въпрос именно на лидерство, предполагащо политически талант, далновидност, решителност, усет за ситуация, мъдрост... Трябва да можеш хем да забиваш кошове, хем да тупкаш топката, хем да имаш стратегия и воля за спечелване на играта.

Лидерът може да е само победител. Или като е подкрепил една кауза и решително помогнал и да надделее. Или като самостоятелен играч, който балансира в противопоставянето, не за да удържа кризата, а за да акушира разрешението с позитивен резултат.

Накрая президентът лидер може да се окаже и обединител на нацията. Но това ще е само следствие от и награда за неговото лидерство, а не самоцелно конституционно призвание. Само по себе си обединението на нацията, ако не е просто фалшиво, може да е и доста вредно. Обединението не е ценност сама по себе си, а е ценно в името на нещо важно за общността. Президентът задава посоката и събира енергиите, стига наистина да е национален лидер.

Автор: Веселин Стойнев, Труд