Невинаги този, който най-много вика, има право
Секция: Интервюта
03 Февруари 2014 09:26
Моля, помислете за околната среда, преди да вземете решение за печат на този материал.
Вашата Информационна агенция "КРОСС".

Please consider the environment before deciding to print this article.
Information agency CROSS
Невинаги този, който най-много вика, има право

/КРОСС/ "У нас има класически пример за "диктатура на малцинството". Това твърди в личния си сайт бившият премиер Симеон Сакскобургготски. "В една демокрация има място за всички и свободата е основен принцип в нея. Но, в демокрацията, и затова именно се нарича демокрация, определяща е волята на мнозинството. Въпреки това има случаи, в които малцинствени социални групи или политически формации се опитват да наложат собствените си критерии и амбиции на обществото. Наскоро имахме такъв пример с наш политически лидер, с чието асоциално поведение бе занимавана обществеността, принуждавана да обсъжда и разсъждава върху една неприемлива постъпка, за която всеки друг гражданин просто би си поел последиците. Може би с агресия и много шум на улицата се търси онази електорална подкрепа, която не намира в урните. Това е класически пример за т.нар. „диктатура на малцинството" - политическа сила с незначителна подкрепа сред населението се опитва да налага своите критерии", посочва бившият премиер.

"В последно време наблюдаваме и други подобни политически субекти у нас- малка група хора създават партия с цел влизане в парламента, и евентуално и в изпълнителната власт, и ползването на ресурси и влияние. Повече от ясно е, че за тях националните интереси нямат особено значение. Подобен е резултатът, и когато отказваме да упражняваме правото да гласуваме. Именно тогава обществото само влиза в капана да бъде управлявано от партии с ниска подкрепа. Разбира се, това не е единственият пример нито у нас, нито по света, когато малцинството се опитва да се „качва на главата" на мнозинството. Това явление е познато и другаде. Барикадирани зад принципа на толерантността и политическата коректност много ексцентрични явления си проправят път, и макар че се сблъскват с обществения „здрав разум" налагат своята „диктатура". Такъв е случаят, например, със създадената Партия на педофилите в Холандия, която дори получава държавно финансиране. Друг подобен пример, не толкова драстичен разбира се, е предизвикалият реакции и в Европейския Парламент проектозакон за забрана на аборта, представен в испанския парламент от управляващата Народна партия. Извън морално-етичната страна на въпроса, която не е обект на този коментар, примерът служи, за да илюстрира как една партия в желанието си да удовлетвори исканията, заложени още в предизборната и програма, на по-консервативния сектор в нея, се опитва да наложи волята си на цялото население. Когато едно правителство застава на страната на някое малцинство, не изрично да защити техните права, а заради свои политически интереси или за да се накичи с етикета на модерността, заобикаляйки съществуващите правни и морални норми, то всъщност дискриминира мнозинството от гражданите. Много пъти справедливи идеалистични каузи се израждат поради хиперчувствителност. Често изисквайки толерантно отношение, техните защитници стават агресивни и налагат нормите си на всички. Толерантността не може да се въведе със закон, тя може само да бъде възпитавана в обществото с добри практики и модели. Друг пример в това отношение е своеобразната мода на бунтовете.

В глобалния свят, в който живеем и неговото медийно преекспониране, сме свидетели на протести за всичко. Тази мода много пъти не отразява реалните настроения на обществото. Невинаги този, който най-много вика, има право. Когато се копират модели на социално поведение, все ще се намери достатъчно благородна и справедлива кауза, която да бъде „защитавана" на улицата. Има и други начини, за да покажеш, че нещо не върви в дадена институция, не просто като нахлуеш в нея и наложиш собствените ти виждания на всички работещи там. Опасението за обвинение в политическа некоректност, страхът да се конфронтираш с едно „шумно" малцинство, често превръща политиците в техни заложници. Така се стига до правене на „политика на деня" или на „момента", която не е ясно в по-далечна перспектива как защитава интереса на цялото общество. Правилното би било да се търсят решения на проблемите чрез диалога и постигането на консенсус. Една млада демокрация като нашата трябва да се предпази от залитания в модни явления, които изкривяват или дестабилизират обществените ценности. Нужно е самите ние смело да назоваваме с истинските им имена агресията, вандалщината, хулиганството, ксенофобията. Не бива да се боим да отхвърляме политическия цинизъм, който често се предлага от мимолетни партийни субекти, които се обличат във високо морални и дори патриотични каузи. В основата си те са нетолерантни и дискриминиращи. Нека се ръководим от трайните етични норми, да търсим рационалното и полезното за доброто на мнозинството, въпреки че то е „тихо" и не вдига много шум. И най-вече - да гласуваме активно, за да не властват политически малцинства, които не представляват интересите на болшинството. Електоралната апатия или „тихото" безразличие едва ли може да се компенсира с много шум на улиците през останалото време, се казва в позицията на бившия премиер", се казва в позицията на Сакскобургготски.