/КРОСС/ Валери Стефанов, доктор на филологическите науки и професор по история на литературата в СУ „Св. Климент Охридски"

- Проф. Стефанов, тези дни по повод предложенията за нов Наказателен кодекс определихте държавата ни, че е „луда в неспособността си да артикулира своите желания". Какво се крие зад тази диагноза ? 
- Ще си послужа с преувеличения, за да стане по-ясно. Дълбинното желание на българската държава е да издевателства над хората, но понеже не може да го каже ясно и гласно, тя се обяснява в любов към „културните ценности". Травматизираното и свенливо желание се крие зад една лицемерна любовна реч.Дълбинното тайно желание на Министерството на културата е да бъде отдел в МВР. Но от години това подривно желание се свени да се разкрие.

Поривът да браниш старите вещи с цената на човешки съдби е форма на болезнен и опасен фетишизъм. В един антиутопичен свят всичко може да бъде разписано като престъпление, включително и фактът, че дишаш. Българската държава, представлявана от определени институции, иска да разпише една огромна полоса от престъпни деяния. Неизвестно защо най-голямото настървение е в областта на културата и културно-историческото наследство. В антиутопичната визия, за която говоря, вероятно ще бъде поставен по един пазач до всяка строшена керемидка само защото е стара и е обявена за „културна ценност". И всички, които не я почитат, ще бъдат вкарвани за дълго в затворите.
В моето разбиране културата е продуктивно човешко действие, а не фаталистично стискане за гушата на нарочени престъпници. Няма истинско творчество без свобода. Няма култура без динамика, пазар, оборот на ценностите. Светът не е нито архив, нито застинал музей, той е открито поле за човешкото любопитство и деятелност. Затова го казвам, макар да знам, че звучи пресилено - луда е държавата, която иска да архивира домовете ни, интересите ни, живота ни. Луда е също така държавата, която се мисли за божествено красива и справедлива, но всъщност е безнадеждно грозна и примитивно озлобена.

- Колекционерите, на чийто съюз сте председател, се надигнаха срещу проекта на нов Наказателен кодекс в частта за културните ценности. Тя пък, от своя страна, стъпва на Закона за културното наследство, който не само от години тормози гилдията, но ето че и разширява сферата си на влияние. Има ли все пак шанс да се измъкнем от този омагьосан кръг?
- През 1927 г. бащата на италианските фашисти Мусолини произнася една забележителна фраза - „Преди да има нужда от култура, човекът чувства потребност от ред". Сегашните писачи на закона сякаш са се водили от подобна максима - да сложим ред, да направим описи, да надзираваме всичко, пък културата ще почака.

Законът за културното наследство може и да е писан с добри намерения, но е сгрешен в много показатели. Десетки пъти сме говорили за неговите недостатъци - терминологични, системни, композиционни и пр. Няма кой да ни чуе. Държавата освен луда е и забележително глуха. Никой не се наема да систематизира и опише последиците - добри или лоши - от този закон. Дали и с колко са се увеличили постъпленията в музеите след влизането му в сила. Дали е намалял или се е увеличил трафикът на културни ценности. Как се развива (ако въобще го има) пазарът на културни ценности. Какъв фактор за културата е страхът. Какъв фактор е репресията.

Поради липсата на подобни анализи законът непрестанно се преправя и донагласява - като скъсана рибарска мрежа. Изоставени сме от разума и закрилата на висшите сили като в един роман на Юрий Тинянов. Там всички войници си мислят, че генералите, царят, Бог бдят над тях. Но не е така - спят генералите, похъркват царят и царицата, дори Бог е задрямал.
В държавата на спящите има само слухтящи.

- Казахте, че сте давали десетки препоръки за поправки в Закона за културното наследство. Кои са най-важните и защо, според вас, след като постоянно се говори за взаимодействие с гражданските организации, се случва така, че те не се вземат предвид?
- Писали сме толкова писма, давали сме най-различни препоръки, участвали сме във всевъзможни комисии и работни групи... Резултатът е нищожен. Сега отново участваме в работна група по промени в Закона за културното наследство. Предполагам какво ще излезе от нея. Комисиите затихват, работните групи се сменят, глупостите остават. Глупостта побеждава всичко, дори и времето.
Основното, за което пледираме, е премахването на излишните рестриктивни режими, активиране на гражданската енергия, въвеждането на ясни критерии по отношение на онези ценности, които държавата иска да пази с цената на всичко.

- Как ще коментирате липсата на реакция от Министерството на културата, докато гилдиите протестират срещу клаузите в проекта на нов НК?
- Проектът на нов Наказателен кодекс в частта за културното наследство казва едно главно нещо - всемогъщата държава и нейните измислени фетиши са всичко, а хората са нищо. Каквото и да говорят интерпретаторите защитници на новия НК, едно е ясно - всичко, което влиза в обхвата „културна ценност" по смисъла и обхвата на чл. 7 от Закона за културното наследство, трябва да бъде понесено към музеи, галерии, библиотеки... за идентификация и регистрация.

Искам да препоръчам на фамозните юристи законоведи да прочетат една книга на френския философ Гастон Башлар - „Поетика на пространството". Там Башлар говори за дома като пространство на интимността, царство на спомените и сантиментите. Таваните, мазетата, скриновете, чекмеджетата... са местата на тайните и бляновете, те формират нашата субективност и интимност. Повикът на родолюбивите български законодатели е - изнесете всичко пред циклопското око на държавата! И го опишете! Това е маниакален призив за строителство на хиляди нови Хеопсови пирамиди. Представете си, че всичко това се случва в Париж или Виена. Как настървено вървят описите на вещите на Пазара на бълхите. Нали сме европейци и все се кълнем в европейските примери и практики!

- Има ли според вас артефакти, които не трябва да остават в частни ръце? И ако да, то къде е границата между едните и другите?
- „Частни ръце", „държавни ръце"? - това са питания от времената на великите плебейски революции. Отговорите от онези времена ги знаем - всичко да отиде в държавата, да стане достояние на народа. Най-добро за артефактите е да бъдат в грижовни и в щедри ръце. Което означава, че за тях ще се полагат истински грижи. И че ще бъдат достъпни за хората, а няма да се спотаяват в хранилищата. Немалка част от колекционерите, които познавам, са щедри хора и са дарители. Никой няма да отнесе колекцията си в отвъдното, ние не сме тракийски царе орфици.

- В края на миналата година подредихте втората колекционерска изложба в НХГ? Кой събра повече публика - „Другият музей" I или II?
- Не мога да кажа с точност. Но при всчики случаи интересът е налице. Ние непрекъснато това повтаряме - готови сме да реализираме най-различни проекти - с общини, с държавни институции, с музеи в страната и в чужбина. Това означава, че културната активност ще има различни субекти, които ще палят огъня на любопитството и порива на знанието.

- Като дългогодишен преподавател сте свидетел на няколко студентски окупации. Бихте ли сравнили днешните със стачките от първите години на демокрацията?
- Предишните стачки сигнализираха, че българското общество и самите хора са докарани до границата на виреене. През 1991 и през 1997 г. социалните системи се взривяваха като дерайлирали цистерни. И колективният гняв дойде да санкционира този взрив, този провал и упадък. После колективният гняв беше реквизиран от пълчищата лакоми приватизатори.

Сегашните окупации са комплексен ефект от политически грешки на управляващите, от медийни манипулации и реваншистки политически машинации. Те са немощно подражание, издържано в стилистиката на раннолевичарската безпардонност. Някой много иска да бъде герой и да „прави история", но в най-добрия случай успява да стане герой на комикс. Подобни хора като окупаторите от онзи ден могат да правят само новини, те не могат да носят вести. Разликата е обяснена през миналия век от Валтер Бенямин - новината е екзистенциално неутрална, тя се взема за сведение, вестта е съдбовна - с нея се живее цял живот. Вестта се носи от маратонеца на предела на живота и смъртта. Вестта се носи от ангела на предела на стария и новия живот.

- Кои са най-драстичните промени у студентите за тези почти 25 години?
- Всяко поколение студенти носи белезите, цветовете на своето време. За съжаление то носи и неговата сивота. Днес времето изглежда много пъстро, динамично, но зоните на сивотата и посредствеността в него са огромни. Тук следва да отчетем и високата скорост, с която расте неграмотността. Книгата и четенето бързо изчезват от хоризонта на индивидуалния човешки опит и последиците от изчезването ще бъдат значими.

Facebook срещу books това е битка, чийто край изглежда предизвестен. Но имам и друг опит със студентите, той не е за пренебрегване - когато видят насреща си истинско интелектуално предизвикателство, те са готови да го следват. Знанието е точно това - форма на предизвикателство, то не е инертна материя, „материал" който трябва да се преподава само защото институцията е пожелала това.

- Вече като че ли свикнахме с всяка поредна кандидатстудентска кампания да констатираме все по-плачевни резултати. Но дали причината е само в учениците? Kак бихте коментирали следния въп­рос от изпитен тест за седми клас: „В коя (точно!) глава от „Немили-недраги" Вазов използва „ретардация"?
- Твърдя го последователно, днешното българско училище е провал в огромната си част. Неговото реформиране е безнадеждно закъсняло. Докато години наред се занимаваха с „оптимизиране" на системата на училищата и с „ревизиране" на учебниците, училището се спомина като „дом на знанието", като институция, излъчваща достолепие и авторитет. Към университетите уверено вървят тълпи от полуграмотни хора. В други времена полуграмотните хора са вървели към други места.
Въпросът от теста е симптом за едно нещо - тестовете са ложето, в което четенето като усложняващ се човешки опит със света колабира. Нека иронично да кажем, че ретардацията е самото забавяне на умовете, тяхната ленивост и немощ.

Интервю на в. "Преса"