/КРОСС/ На Украйна й предстои да разбере нещо, в което самите ние скоро се убедихме - в страни като нашите, "на изток от Виена", окончателни победи почти няма.

България вече десетилетие е част от НАТО, седма година е член на ЕС, но вместо да обсъждаме Програмата за развитие 2020, ние отново търсим почтени управници, с които да заменим поредната крадлива шайка във властта. С тежката цена на човешки жертви, която на нас ни беше спестена, украйнците от Майдана стигнаха до същия въпрос - с кого да заменят Янукович и неговата шайка.

Позорното бягство на управляващите отне възможността им за достойно участие в бъдещите избори, но, както и у нас, общопризнат носител на желаната промяна липсва. За оптимистите, въпросът с европейското бъдеще на Украйна е решен. Но това едва ли е вярно. Нито подкрепялите Янукович партии ще останат обезглавени дълго време, нито опозиционните лидери са с напълно доказани демократични качества и кристално чисти биографии. Предстрочните избори в Украйна, а и в България (когато и да се състоят) няма да решат окончателно въпросите, с които двете страни се сблъскват.

Все пак, ние имаме предимството да сме решили някои неща сравнително трайно.

Институционалното вплитане на страната ни в структурите на НАТО и ЕС
на практика не позволява връщането на България в орбитата на Москва

А за Украйна лесно можем да си представим сценарий, при който след година или две страната отново се подрежда до Русия.

Това, което Източна Европа знае е, че "ориентацията към ЕС" от първия миг трябва да бъде поставена на институционална основа. За целта е неоходимо създаването на конкретна струкура - министерство, агенция, комисия. Епизодичните срещи на върха с усмивки и ръкостискания пред камерите трябва да бъдат заменени с всекидневно, рутинно, институционално действие.
 
Такова действие изисква и малцинственият въпрос, преди да е започнал да създава напрежения и кризи. Пак от собствен опит знаем, че подходът "на парче" не води до траен резултат. За да не отиват тези проблеми към партии, олигарси или местни феодали трябва да има структура от управлението, която да носи отговорност за решаването на възникващите въпроси. Ако България беше изградила подобна институция още през 90-те години, вероятно щяхме да си спестим ДПС, "Атака" и куп други неприятности.

Още нещо, което страната ни можеше да си спести, ако през 90-те имаше кой да сподели съответния опит, е постоянната нужда да се борим с олигарси и монополи.

Преди да пристъпи към истинска приватизация,
Украйна трябва да утвърди върховенството на закона и равенството пред него

Защото приватизацията, проведена в условия на беззаконие, ражда чудовища като Мултигруп, ВИС, СИК... и така до Пеевски.

Друг вечно нерешен в България проблем е периодичната концентрация на държавната власт в малка група хора, скрити зад фасадата на демокрацията. Въпросът как цялата власт да не се събира в едни ръце особено остро седи и пред Украйна. Връщането на старата Конституция на страната е само началото. Важно е украйнците отсега да са наясно, че е необходимо властта да бъде максимално разсредоточена в рамките на такава конституционна и политическа система, която реално да предпазва обществото от състредоточаването на властта в една точка. Например, елементи на пряка демокрация, е-правителство, електронно гласуване и т.н. онези неща, който и до днес, под различни предлози, не се случват у нас. А без тях, дори в ясно разписаното разделение на властите остават тъмни кьошета, в който хора без делегирани от обществото права взимат най-важните за него решения.

Предизвикателствата на външнополитическата сцена също изискват решителни и премислени действия. Имперският натиск на Русия в нашия регион е константа. Дори България, която няма обща граница с Русия, е периодично подложена на него: "големия шлем" на Георги Първанов; приписваната ни роля на "троянски кон" на руските интереси в ЕС; наскоро поисканото строителство на "Бургас-Александрополис", въпреки категоричното оттегляне на България от проекта.

Натискът върху Украйна също е налице - и то несравнимо по-силен, отколкото върху България. Възстановен е руският митнически бойкот на украйнски стоки, договореният заем няма да бъде отпуснат, а увеличението на цената на газта за страната е въпрос на време.

В очите на Кремъл страни като нашите не притежават пълноценнен суверенитет и Русия има правото да се меси. В такава ситуация националната независимост се отстовява единствено със смели действия на държавата.

Макар и временно, Москва беше принудена да се примири,
че България е суверенна държава

когато по време на косовската криза тогавашният премиер Иван Костов отказа въздушен коридор на руската армия, но предостави такъв на американската.

Не на последно място, една от основните причини за липсата на повече окончателни победи се крие в самите граждани. След изтръгната на площада победа, заради която са напуснали познатото си ежедневие,

всеки бърза да се върне към зоната си на комфорт.
Излиза от политическия процес

Тогава плавно, но неотменно насилствено принудените да постъпят правилно управляващи също се връщат към комфортната си зона. И ситуацията се повтаря.

Че в Украйна тази опасност вече съществува съдим по думите на активист, предавал онлайн в продължение на месеци протестите в Киев. След освобождаването на Юлия Тимошенко, той публикува следното съобщение: "И така, смятам, че е време да спра с предаванията от мястото на събитието. Започва се политиката, а тя не ми е интересна. Да си се оправят помежду си."

Коментар на Юлия Иванчева, Дневник