/КРОСС/ Тодор П. Тодоров е доктор по философия и преподавател във Философски факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски".Води курс по културна и социална теория и история на фотографията в специалност Културология.

Г-н Тодоров, президентът Плевнелиев обяви, че демокрацията в Украйна е победила. Същото направиха и част от българските анализатори. Как кореспондира тази оптимистична позиция със събитията в Киев?

Не само президентът, а и много хора прибързаха с твърдението, че демокрацията в Украйна е победила. Аз не съм сигурен какво точно е победило, защото към момента не е ясно кой точно държи властта в Украйна. Това го признаха дори опозиционните лидери. Те казаха, че нямат цялостен контрол над държавата в момента. При това положение е прибързано да се говори за победа на демокрацията. Тези, които контролират държавния апарат в Украйна на този етап, са по същество радикални групировки - фашистки, антиеврейски и други от т. нар. десен сектор, както и пара военни формации, съответно въоръжени и готови да поемат курс към контрол над останалата част на страната - т. е. над Източна и Южна Украйна или така наречената проруска част. Това не означава нищо друго освен разправа, още кръвопролития и евентуални въоръжени конфликти. На мен това не ми прилича на демокрация, а на най-лошия възможен сценарий - гражданска война. Спецчастите изчезнаха, а по-късно бяха официално разпуснати, пренарежда се и силовият апарат, има голяма неяснота около това какво ще се случи в близките седмици. Всеки поглед, който пропуска това и вижда само някаква светла демократична победа, е опасно несериозен.

Защо у нас всеки опит за по-различен анализ от този, че демокрацията в Украйна е победила, получава клеймо „рубладжийски"?

Това е говоренето на една нова номенклатура, която упражнява този номенклатурен език. Появиха се своеобразни поп анализатори, които носят всички характерни черти на попа - повърхностност, компресиране на информацията, създаване на лесносмилаема картина, която има способността да естетизира политиката, т. е. да я опростява до краен предел. Този тип говорене търси аналогия със ситуацията в Украйна. Това, което става тук обаче съвсем не е същото, което се случва в Украйна по ред причини - културни, етнически, езикови. Та дори икономически, ако искате. България не е Украйна, нито пък ние сме имали такъв режим като при Янукович. Независимо от това, сравнението, което се прави е следното - и там, и тук има проруско правителство и едно будно, протестиращо гражданство. Само че в Украйна гражданството победи, а у нас - не. Всеки опит да се посочат детайлите, сложността на ситуацията, се представя като фалшив език, като пренебрегване на някакви същностни, елементарни истини. Обвиняват множество журналисти и експерти, затова че виждат Украйна като терен на геополитически битки, при което индивидите и техните ценности са сведени до обикновени пионки. Едно „холивудизиране" на историята, от друга страна, е много по-ефектно и лесно за употреба. Аз бих казал, че поп анализаторите правят нещо подобно - те пък представят конфликта като Междузвездни войни, в който добрите са проевропейски граждани, а лошите - ужасният режим на Янукович. Всеки друг елемент, който внася сложност в това опростено платно, бива извеждан като ненужен декор извън киното.

Кой е най-достоверният източник за случващото се в Украйна?

Аз напоследък гледам немски телевизии - Дойче веле и ARD. Предпочитам ги пред американските. В немските телевизии говоренето е много професионално и журналистическо. Представят се всякакви гледни точки - гражданите на Майдана, бабичките които нямат пари за хляб и мляко, радикалните групи, маскираните... Гледах репортаж как хора с черни маски са залепили за стълб на позора служител на митниците и го карат да си признае за корупционни схеми, а после го откарват на съд. Сурова революция и саморазправа има в много случаи, не съм сигурен доколко това е повод за радост. Пак по немските телевизии видях милиционери, които бяха обезоръжени и вкарани в една колона от маскирани групички, които ги отвеждаха някъде и тези милиционери гледаха много жално. Не знам какво им се е случило след това. Притеснително е това, което става и е престъпно да се премълчават фактите. Отново Дойче веле излъчи филм за момиче - германка от украински произход, която се връща в Киев и виждаме ситуацията през нейния поглед. Малко преди да станат кръвопролитията, в Киев има латентна антисемитска агресия, език, който съществува и в България - че еди кой си например е успял, защото е евреин. Голяма част от еврейското население вече е напуснало града. Ясно е, че угнетени и нещастни хора са склонни да обвиняват евреите и въобще другите за това, че са им откраднали щастието. По-същественото е, че хората, които протестират там, са бедни и унизени и това се дължи на цяло поколение политици, които създадоха един корумпиран модел на управление, обеднил изключително населението. Интересното е, че не се говори толкова за тежката бедност на хората в Украйна, която е особено изразена в Западните части, където са и по-силните ядра на негодуванието.
С ескалирането на напрежението се създават крайни националистически настроения. Та страхът на това момиче, което разказваше за Украйна е, че може властта да премине в ръцете на радикалите. Този вариант, според нея, би бил далеч по-страшен от режима на Янукович. Това най-вероятно няма да стане с избори, тъй като те едва ли ще бъдат спечелени от крайни екстремистки групи. Но е възможно някакво принудително съучастие на опозиционните сили. За момента властта изглежда е в ръцете на различни отряди и групи, които са превзели някои ведомства и министерства. А тези групировки са преки наследници на нацистки формирования и за това трябва да се говори. Истината трябва да се казва, колкото и неудобна да е тя.

Защо при толкова много медии и телевизии у нас, хората не са съвсем наясно за събитията, каквито са?

Това е парадокс. При наличието на толкова много масмедии хората не стават по-информирани, по-просветени, а точно обратното. Освен това сложната информация не се цени. Трудно е да се разбере какво става в Украйна, събитията се случват бързо, не е много ясно кой кой е. Освен това хората предпочитат естетизирано представяната картина от този номенклатурен език, за който споменах. Той дава някакво обяснение за един героизъм в Украйна, за постигане на идеали, които тук не успяха да възтържествуват. Хората имат нужда от митове. Интересно е какво ще правят тези коментатори след една-две седмици, ако опозицията, припознавана от Запада, не овладее държавността, ако не успее да контролира властта и нейните ресурси. Ако, в най-ужасния случай, започнат конфликти в Източна Украйна. Затова, когато се апелира българската държава да подкрепи Украйна, въпросът е кого подкрепя точно. За момента подкрепата за освободената украинска държава би означавала и подкрепа за паравоенните формирования, които провеждат събрания в украински ресторанти, на чиито стени висят знамена с нацистки орли. Това добре се вижда от репортажите по немските телевизии. Подкрепата за украинския народ или държава трябва да се артикулира много прецизно.

Къде се вписва в тази антиеврейска картина тезата за победата на демокрацията в Киев?

Аз неведнъж съм казвал, че ние не сме политически достатъчно грамотни, объркани сме, включително и част от интелигенцията. Виждам две причини - опростяването, което води до фалшиво съзнание и подмяна на истината, и от друга страна - за нас Украйна не е просто някакво събитие по земното кълбо. Събитията там се представят така - изходът от кризата разрешава и българската ситуация. Ставащото там е генерална репетиция, опит за разрешаване на една геополитическа маневра или конфликт, който засяга и нас. Четох анализ на мой колега, който казва, че неуспехът на Путин в Украйна предпазва България като защитен пояс от путинския тип управление, от руския геополитически обръч. Забелязвам също, че политическите лидери използват събитията в Украйна като ги инструментализират в техния политически език, в тяхната пропаганда, в техните вътрешни битки. Това помага да се демонизира допълнително нашето правителство и парламент в момента. Има и други причини за тази неграмотност и това объркване и те са изцяло културни.

Може ли да се направи извод, че след като сме толкова объркани какво се случва в Украйна, перспективата е да си останем също толкова объркани и по отношение на събитията около нас?

Не ми се иска да съм такъв песимист, но този номенклатурен език, който се налага - фанфарен, бляскав, естетско-демократичен, презрителен към всеки, който не го приема или говори по друг начин е опасен. Защото хората свикват да усвояват информацията под формата на лозунги. В някои медии виждам поднасянето на информацията за Украйна като лозунги и комикси, много елементарно. А и не мога да разбера защо за тези настроения не се говори у нас. Удивително е, че имаше предложение в НК да не се преследва фашистката пропаганда. Изобщо при една ситуация на обедняване и на безпомощност на населението се засилват крайните настроения, защото те реабилитират самочувствието. В Украйна има такива тенденции, а и в България има подобни настроения, но ние не говорим достатъчно за тях.

Вероятно защото се приема, че нашенският фашизъм е по-скоро на маса и в този смисъл не толкова опасен...

И все е ненормално лица от „Кръв и чест" и други такива организации да присъстват в националния ефир. Това е страховито и аз не виждам защо не говорим за това. По същата причина не разбирам и лъчезарния патос на много от анализаторите, които обявяват ставащото в Украйна за триумф на демокрацията.

И все пак, ако се направи паралел с Украйна, какъв ще е той?

Паралелът е в провала на един политически елит, който дойде в Украйна с революция преди 10-тина години, с обещание за интегриране в ЕС, за икономическо подобрение и който сгромоляса страната с диктаторство и корупция, която омизери народа. У нас също има един политически елит, който се провали и донесе усещането за безизходица. Затова ние не искаме просто смяна на правителството, а на политическия елит, на неговото лице и поведение. Това е, по което си приличат протестите у нас и там. Украинецът е излъган, живее мизерно и иска промяна. Българинът също има нетърпимост към политическия елит. В подобна криза се намират много демокрации по света. Ситуацията тук и в Украйна не е уникална. Във Венецуела също се появиха ранобудни студенти, които протестират срещу правителството. В Тайланд се пролива кръв, но това явно е твърде далеч от нас и не вълнува особено българската публика. Европейски анализатори, които следят световните протести, отбелязват като обща черта наличието на правителства, които предприемат програми за социални подобрения, но срещат силна съпротива и протести от страна на населението. Хората ги обвиняват, че са корумпирани, че са нелегитимни и че политическият елит въобще трябва да бъде подменен.

Интервю на Иглика Горанова, Кomentator.bg