/КРОСС/ „Имаме нужда от ново Възраждане. Ново Възраждане на отношението ни към културата и разбирането ни всъщност кое е културата. Защото сега културата се превърна в пазар, когато официални институции и скъпо платени министри казват, че всичко е пазар и тласкат обществото към една опасна тенденция. Понякога казвам - на Христос му е било лесно. Влиза в храма и гони търговците. Ха, да дойде сега Христос в България и да видя кой откъде ще изгони", казва композиторът, диригент и преподавател проф. Пламен Джуров.

И продължава: „Като всичко наоколо е търговия, безумни реклами в централно време по медиите, безумни реклами, които са с претенцията, че те са елемент на изкуството. Тези заместители, това удобство, това потребителство, говори за

еднопосочност в развитието и възпитанието.

О, извинявам се за думата възпитание, тя не е популярна в България. За това аз не виждам образование, виждам други чуждици, но най-простото възпитание, да го кажа по-алафранга - как форматираме личността, кой форматира личността, кой създава твърдия диск, харддиска, кои са допълнителните файлове, които вкарваме, коя е силата - църквата ли, семейството ли, министерствата ли, местната структура? Казвам за свят от свободни молекули - от свободни молекули трудно можеш да изградиш едно цяло", казва Пламен Джуров, който на 21 април навършва 65 години. Диригент е на камерен ансамбъл „Софийски солисти" от 1988 г. Заедно със "солистите" е издал над 20 компактдиска. Председател на Фондациите „Международен конкурс за млади оперни певци Борис Христов" и "Международен фестивал Софийски музикални седмици". През февруари „Софийски солисти" решиха да свирят със светлоотразителни жилетки във Военния клуб в София в израз на протест срещу ниските заплати, но директорът на клуба не допусна този протест.Питаме Пламен Джуров какво се случи след това и той посочи, че заплатата на музикантите е била увеличена с около 150 лева от общината, което не е достатъчно, но все пак е добре. Но сега се мисли за концепция по подобие на общинските театри - когато правят концерти с приходи, тези приходи да се разпределят. „Но това значи да се изработи документ с икономически смисъл, който да дава тази възможност и да прави всичко законосъобрзано. При нас допълнителен проблем е, че ние нямаме зала, в която да правим концерти. Тази, в която репетираме е само със 100 места и е отдалечена. Но се надяваме да намерим решение на този проблем. Защото цените на залите в София може да са по-ниски в сравнение с другите европейски столици, но за нашите стандарти в културата - общински, държавни или частни, са високи. Сумите, които са трицифрени, четирицифрени от 3000, 4000 нагоре, вече поставят под сериозно съмнение приходната част. Защото хората също пестят пари. При този недоимък, трудно е да даваш билети по-високи от 6, от 8, 10 лева. Проблемът е и за слабо платежно население, за намаляваща публика, цени на залите, стойност на рекламата - като ги навърже човек, икономическата задача става доста трудна за музиканти", казва проф. Джуров.

Според него общият проблем на музикантите в България е статусът. Тяхното положение като възможност за нормален живот, а в публичното пространство - каква ценност представляват те. Друг проблем е тиражирането на продукцията. „За разлика от много страни, за разлика от театъра, при нас почти всеки концерт е премиера. И тя остава единствената, следващият концерт е с нова програма. В България в момента няма механизъм, в който да мултиплицираш програмите. Което веднага оправя стопанския баланс. Това е, защото всички са затворени там, където работят. Сравнително малко се пътува, няма партньори в другите населени места. Няма Концертна дирекция. Няма звено, което поддържа постоянни, стабилни връзки с чужбина. Всичко е на парче. Отделни пътувания в чужбина на лични връзки или на някакво общо познаване на състав или изпълнител. Тоест стихийност, която обаче върви в декресчендо. Защото това, което мен ме боли, че при такава изведнъж взривно развила се медийна система, това, което наричаме европейски ценности в културата заема твърде малко място. Не говоря само за музиката. Това е и за театъра, вгледайте се, вслушайте се в ефира, какво намирате за художественото творчество, за визуалните изкуства въобще. Тук - таме за киното нещо става, но там проблемът със залите е толкова мъчителен, даже по-мъчителен, отколкото за музиката.

Проблемът е на младото поколение, реализацията на младите.

Българската култура се обезкръвява.

И колкото и да сме го очаквали, че в условията на тази европейска конкуренция, ние ще пострадаме, все се надявах, че българската държава няма така стремглаво да избяга от проблемите на културата. И има един допълнителен елемент, който много хора не осъзнават. Преминаването от една централизирана държава, каквато беше България - мощно централизирана държава, към абсолютно разпадане, разделянето на държавна и местна власт създаде страхотен вакум. Давам пример - Концертна дирекция покриваше с всякакъв вид концерти цялата страна. Кметове получаваха този продукт безплатно. Но те бяха инфантилни в структуриране културния живот в даденото селище. София, отчасти Варна, по-големите градове си имаха своята политика. Но в малките селища положението сега е такова, че даже нямаш даже с кого да говориш за култура. Наподобява разговор за изкуство, музика, култура, но реално го няма. Тоест какво се получи - спирането на тази централно организирана културна дейност във всички видове изкуства, липсата отдолу на всякаква подготвеност на кадрите, на всичко отгоре се и сменят на четири години - идват нови съвсем неподготвени, изведнъж миналото като че не го е имало, традиции не е имало, не е имало хора, които са се занимавали с това нещо. И станахме свободно плуващи молекули в ограниченото българско пространство", казва Джуров.

И продължава: „Значи отнемането на държавния монопол, така да го кажем, на тази централизирана система,

не роди антитезата -

нито частното предприемачество, нито общинските власти, нито други по-малки структури, които да действат. Да, София е пълна с неправителствени организации, но много малко от тях раждат реален, качествен културен продукт. Моите наблюдения са, че една значителна част от тях се препитава от проекти или от търсене къде има публични или други средства, за да ги привлекат. Но това не прави здрава конструкцията на националната култура".  Според него, когато имаме критичен момент, причините са винаги повече от две. Има го, разбира се, манталитетният. Но „специално за музикалното изкуство, ние сме от допреди две години, на сто години от узаконяването на европейската музикална система в България. Аз вземам за годишнина, когато се създава първото музикално училище - държавно. Тоест държавата припознава, че трябва в това Трето българско царство да има професионални музиканти. Разбира се, отново благодарение на проф. Иван Шишманов. За тези 100 години европейската музикална ценностна система не става масова. Не можем и да искаме такова нещо. Но тя все пак можеше да стимулира този елит на българския народ. Типове елити - техническа, научна интелигенция, културната, въобще елитите да припознат европейската музика като част от собствения си инструментариум за усъвършенстване, за самоусещане, за самовглъбяване, за всички тези красиви работи", казва музикантът.

„Да, театърът се разви много повече, да, той е малко по-стар, но не много повече по-стар от музикалното изкуство. Но смея да кажа, че въпреки многото преводи и чужди пиеси, българският театър е в известен смисъл капсулован като критерий и резултати, в сравнение с това, което съм наблюдавал в другите страни. Няма лошо - специфика на нацията, но музиката в това отношение има предимство. Както свирим в България, така свирим в Япония, Германия, Испания, Италия. Някак си оставихме художниците на някакъв „пазар" в кавички, възхищаваме им се затова, че оцеляват, мъчно ми е за младите, които вероятно са много талантливи и понякога трудно стигат до галериите, защото галериите, които откупуват картини се броят на пръсти, а знаете какво е било. За киното съм озадачен, дори от самите кинаджии. Защото виждате с каква стръв се борят да произведат филма и след това аз малко съм удивен, че те като че ли изглеждат безразлични какво става с продукцията след това.

Да, вярно имаше страхотен обществен натиск, когато започнаха да изчезват киносалоните, от 4000 те са сведени до 200 и са в някакви търговски центрове... При киното то не е свързано само с производството, а то да стане част от съзнанието, на нуждите на българското население. Тук търся аналогия с музиката. Киното и музиката тук са като че ли на един хал. С литературата нещата изглеждат по-добре. Страхотни издания, много хубави, сравнително скъпи, но се купуват. Тук пък ни се загуби българският език, стойностите на българската литература. Гледам на пл. „Славейков" огромни маси и тук-таме българска литература. И си викам - понякога многотията ти пречи да видиш ценностното. Поезията остана изключително бутиково занимание. Тук - таме от кумова срама в някой вестник ще видиш някакво четиристишие. Но нямаме чувствителността да изпитаме сладостта, вкусността на поезията на български език в поетична форма. Нямаме тази синтетика, тая концентрация на мисъл и чувство, която само поезията може да изрази", констатира проф. Джуров.

Според него едно от тежките наследства на социализма е

разпокъсаността на отделни гилдии.

„Трябва да призная, че на времето аз смятах, че централизираната система е много ефикасна. Обаче минаха толкова години и аз виждам - да, тя беше ефикасна за тези, които ползват системата. Обаче тя роди инфантилизма на местните. По същия начин е с гилдиите. Обсъждането вътре в затвореното пространство засили спецификата. Сега е много трудно да събереш творци, както е било едно време в кафене „България" до Руската църква, когато се е събирал интелектуалният елит на София и са разговаряли помежду си. Хора като Пипков, Илия Бешков, Петко Стайнов, Чудомир като дойде в София, Елин Пелин. Българската класика, всички на едно място и сега човек като чете статии, студии и спомени вижда, че това са широко скроени хора, не гилдийни първенци. Те наистина са, то интелектуалци стана мръсна дума, национална интелигенция. Сега станахме или специалисти по всичко, или тесни специалисти. А ни липсва тази национално-философска психологическа основа, която да ни спои, да ни направи да можем да разговаряме. Ние трудно разговаряме помежду си. Най-удобната форма е сега, като ти си срещу мене и после ми отговориш. Както е казал Радичков за българския диалог - това са два монолога", казва музикантът.

Мисля, че е много трудно в момента да се даде обобщена диагноза на българското общество, продължава Пламен Джуров. „От една страна ме смущава, без да съм експерт в тази област, че много често виждам по улиците хора, които явно имат отклонения чисто психически. От друга страна се срещам в концертните зали с хора, когато правя лекции, които заради самотата си и комплексираността си искат да говорят, искат да вземат думата, искат да влязат в диалог. Има трета категория - те според мен са най-беззащитните, които са мълчаливи, хора които събират болка, проблеми, които са вътре в себе си, интровертни хора, за които да ползват културата или някакъв вид изкуство е част от баланса. Тоест, българската аудитория в момента е толкова многолика, че не подлежи на стандартите, които знам за типизация на публиките. Защото

живеем наистина в условията на турбуленция.

От една страна сме подтиснати от инстинкта да оцелеем, вторият безусловен инстинкт е да съхраним продължението на рода - ако можем в Европа или Америка. И след тези два основни инстинкта на живота ни остава да търсим някакъв смисъл от живота си, но за съжаление там голямата тежест е чисто битовата. Не ви ли прави впечатление, че много по-малко се събираме на маса, все повече се капсулираме и това е като грипните заболявания. Усещаш нещо нездраво около себе си, затова се затваряш, за да се предпазиш", констатира музикантът.

„Страхувам се, че в досегашния разговор преобладаваха мрачните краски. Ще ги преодолея с две изречения - че всъщност съм един щастлив човек, защото 65 години съм правил това, което искам, правил съм го, както искам, дори и с грешки. Имам прекрасно семейство - две деца, които са ми много над всичко, имам колеги, от които много съм получил, имам студенти, които ми вдъхват надежда, живея нормално и никога не съм имал свободно време. Това цялото е основание за щастие. А каква е равносметката - много време загубих за общественото благо, от което резултатът остана равен почти на нулата. Но изглежда така съм изграден. Пропуснах много нотни листа, които можеше да запълня. Не, че в днешното време това има особен смисъл, но всеки си мисли, че нещо ще остане от него. И ако ми е писано да компенсирам тази загуба, тогава ще остане пълна хармонията", отбелязва с усмивка проф. Пламен Джуров, все пак въпреки

Автори: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов, ВЪПРЕКИ.COM