/КРОСС/ Двата лагера се дърлят по форумите и социалните мрежи, все едно от тях зависи как ще се развие сблъсъкът между Русия и т.нар. евроатлантическа общност. Смислените гласове не могат да надвикат крясъците в неприятната какофония от емоции, идеологически клишета, откровени лъжи и прости обяснителни схеми за света.

Русофил и русофоб седят на маса и си приказват...

Тази история няма продължение. По-лошото - тя няма и начало. Ако въобще седнат на една маса, русофилът и русофобът неминуемо ще се скарат. А ето и най-лошото: те дори няма да се скарат, защото всеки ще изкрещи своите аргументи, и в двата случая крайни. Разговор ще е невъзможен, стига да не броим взаимните нападки за форма на диалог. Убедени в собствената си правота, и единият, и другият ще смятат, че са надвили своя „опонент".

Твърдя го от опит, при това печален. Преди дни се опитах да помиря двама стари приятели, но се отказах на петата минута. Докато говореха едновременно и никой нямаше намерение да си затвори устата, разбрах, че до този момент - кажи-речи двайсет години приятелство, не съм ги познавала. Да, спорили сме, само че никога с такова настървение. И никога не съм предполагала, че единият се възхищавал на Путин, пък другият го бил ненавиждал, както научих от нагорещените им статуси във Фейсбук. Абсолютно непримирими позиции, въпрос на живот и смърт!

На какво ли се дължи това нахъсване?

Факт: днес то е основна разделителна линия, покрай която забравихме останалите си кахъри. Макар кампанията за европейските избори да е предимно за вътрешна употреба, почти не говорим за безработица, здравеопазване, образование. В същото времевсеки от нас се е превърнал в един малък Кисинджър или Бжежински и има мнение по текущата геополитическа обстановка. През тази призма се обяснява всичко, дори защо конкурсът „Евровизия" беше спечелен от Кончита Вурст. За едните „брадатата жена" е символ на ценностно деградиралия западен свят, за другите е „победа срещу путинщината". Двата лагера се дърлят по форумите и социалните мрежи, все едно от тях зависи как ще се развие сблъсъкът между Русия и т.нар. евроатлантическа общност.

Кой е прав и кой - крив, е трудно да се каже. В крайните си проявления обаче те са еднакво отблъскващи, защото граничат с фанатизъм, а във всеки фанатизъм има елемент на патология. Ще го забележим независимо върху коя страна падне монетата, а от следващите два примера той направо ще ни избоде очите:

Ези. Навръх 9 май, Ден на победата (но също така и Ден на Европа), двама мъже демонстративно изгориха знамето на Европейския съюз пред Паметника на Съветската армия в София. Преди това събралите се привърженици на Русия и президента Путин бяха поздравени от лидера на БСП и Партията на европейските социалисти Сергей Станишев, който се снима с тях на фона на плакати „България в Евразийския съюз". Демонстрацията с изгарянето беше извършена, след като Станишев си тръгна, но за сметка на това върху обгорелите останки от знамето беше пуснато да се разхожда детенце, наметнато с руския трикольор.

Тура. Още през април във форум, известен с русофобската си реторика, беше публикувана... "Насъщна молитва за отърваване от Русия и всякаква напаст". Създателят на форума дори се беше заснел във видеоклип как произнася думите: „Отърви ни, Господи, от Русия, империята на злото. Освободи света от руския терор, от руските интриги и лицемерие. Разруши днешна Русия, дай свобода на потиснатите и поробени от нея народи, отнеми й и съсипи оръжията и суровините, с които тя държи заложници човеците по Земята!" Самоделната молитва завършваше с „Амин!"...

Горенето на европейското знаме и зовът Господ да затрие Русия са безумия от един и същ порядък.Подобни изстъпления са ретроградни и фашизоидни, с риск да пресоля и без това безвкусната отвара, ще ги нарека налудни. Да извършваш аутодафе и да отправяш зловещи „молитви", е белег на тежко идеологическо изтрещяване, което е на път да отвори дълбок обществен разлом.

Уви, първи в него ще пропаднат смислените гласове. Те нямат шанс да надвикат крясъците в неприятната какофония от емоции и клишета. Тук става дума за изгаряща страст, а когато тази страст е съпроводена от прости обяснителни схеми за „добрия Путин и лошия Запад"/"добрия Запад и лошия Путин", разумът спокойно може да си вземе кока-кола и пуканки и да отиде на кино.

Впрочем сеирът вече е страшен (и в двата смисъла на определението).

Отделни лица и цели трудови колективи пишат сърцераздирателни писма до руския президент. В тях призовават да ни избави от „фашизма на американската система за ваксинации, от храните на Монсанто и поставянето на чипове с цел превръщането ни в биологически роботи". Те искат Москва да ни вземе под своя опека и веднъж завинаги да ни оправи. Обръщат се към Путин с „мили другарю" и го обсипват с епитети, от които би се изчервил и най-обиграният автор на панегирици и оди.

В това време стожерите на русофобството ловко си затварят очите за фашизоидните групировки, които вилняха на украинския Майдан. Дори не се свенят да подменят фактите за палежа на Профсъюзния дом в Одеса, извършен от украински националисти и ултраси. За тях обаче е неоспоримо, че Путин е фашист, агресор и окупатор. Тe пък искат „повече НАТО" и за всеки случай пробутват конспиративната теория, че руснаци ударно купуват имоти по Черноморието, тъй щото скоро да апелират за присъединяването му към „империята на злото".

Лоша работа... Но не и според русофилите, разбира се.

Те чакат присъединяването с нетърпение, а победата на Кончита Вурст им падна като манна небесна, за да обявят тържествено, че „този брадат изрод олицетворява ценностите на съвременна Европа". Изводът? „България трябва незабавно да излезе от умиращия евро-еврейски съюз и да се съюзи с православните държави. Трябва да се спасим от европедерастията!"

Обратното, „партията" на фобите веднага рече и отсече, че Кончита е спечелен рунд на свободата и толерантността срещу тиранията и дискриминацията. Изводът? „Всеки има право да се самоопредели, включително жените да си пускат бради, а мъжете да си правят силиконови цици. Долу Путин, да пребъде свят без ограничения и сатрапи!"

Повтарям всичко това не за друго, а защото използването на такива поводи за доводи в подкрепа и на двете тези ги прави да изглеждат още по-абсурдно. Нито Кончита Вурст може да служи като мерило за това кой какви ценности изповядва, правилни ли са те или неправилни, нито додеялото обсъждане на брадата й е в състояние да произведе нещо повече от омерзение и умора. Тъй като никой не е еднозначно добър или лош, изводи като горните са смехотворни до нелепост - като дегизировката на самата/самия Вурст.

Между другото тя/той не умее да пее и това е причината да залага на отвличащи вниманието визуални ефекти. По същия начин нашите фили и фоби, неспособни да обяснят или да реагират адекватно на случващото се „по света и у нас", прибягват до зрелищни провокации. 

Пропагандната машина върви на пълни обороти, звукът е пуснат „на макс". Противно е и за слушане, и за гледане, но публиката очевидно се връзва на идеологическата естрада и се чуди за кого да прати есемес. За онзи поп(улист) изпълнител, който пее фалшиво, че ако бяхме останали в руската орбита, днес щяхме да просперираме под ръководството на „новия Петър Велики"? Или пък за другия поп(улист) изпълнител, който вие до несвяст, че ако не бяхме така зависими от Русия, днес щяхме да просперираме под дъгата на „евроатлантическите ценности"?

Сериозна дилема, няма що...

Трябва да се признае обаче, че такъв мощен заряд в „посланията" и на двата лагера нямаше нито в началото на т.нар. преход, нито при приемането ни в НАТО и ЕС. Наскоро дори попаднах на оптимистичното заглавие „Край на деленето между русофили и русофоби" (4 април 2003 г., в. „Сега"), под което беше публикувано представително проучване на Gallup International. От него ставаше ясно, че една трета от българите и една четвърт от руснаците са смятали отношенията между двете страни за особено близки и приятелски. Преди 11 години, оказа се, 44% от нашите сънародници споделили, че Русия е изиграла положителна роля в историята ни, и едва 2% били на противоположното мнение. „Като цяло горните факти говорят, че българите са надживели времето, когато представата за Русия имаше разделяща функция, която изостряше противоречията в масовото съзнание. Изследването доказва, че не е налице нито значима възхваляваща митологизация, нито демонизация на Русия и руснаците в българското обществено мнение."

Днес - цяло десетилетие след влизането ни в НАТО и през осмата година, откакто членуваме в ЕС, „митологизацията" и „демонизацията" отново са налице. Агенция „Алфа рисърч" даже твърди, че „ситуацията у нас е повече от рискова". Обяснението: при формална доминация на „проевропейските" партии и при отсъствието на каквото и да било официално популяризиране на идеята за стартиращия на 29 май Евразийски съюз националното представително проучване регистрирало тревожни нагласи. На въпрос „Ако днес имаше референдум и трябваше да избирате за присъединяване на България към Европейския съюз или към Евразийски съюз (около Русия), как бихте гласували?", запитаните отговорили:

               ► Присъединяване на България към Европейския съюз - 40%

               ► Присъединяване на България към Евразийски съюз - 22%

               ► Не знам/няма да гласувам - 28%.

Най-разколебани по отношение на ЕС очаквано били привържениците на „Атака", БСП и АБВ. Но прочитът на социолога Боряна Димитрова води до генерални обобщения: „Да не си правим илюзии - в България не става въпрос просто за „русофилски нагласи на любов към руската култура, природа и език", които е нормално да има, а за зараждането на политически кохерентен антиевропейски, макар и не официално афиширан блок, който има всички предпоставки да се развие и укрепне през следващите години.Привържениците на три партии - „Атака", БСП и АБВ, претендиращи за ключово място в българския политически живот, са много близо до това да „извадят" България от ЕС и да я върнат или отпратят към друг политически модел."

Какво ли означава „много близо до"? Във всеки случай подобно твърдение не звучи никак сериозно. Изводът на социолога обаче заслужава сериозно внимание, защото е едно от обясненията кое причини разделението между фили и фоби.

От примера ясно се вижда, че страхът някой да ни „извади" от ЕС не стъпва върху реални факти и неопровержими доказателства, а се насажда чрез догадки, тълкувания и преувеличения. Онези 22%, които искат присъединяване към Евразийския съюз, са два пъти по-малко в сравнение с 40-те процента, които държат на Европейския съюз. „Повече от рисково" щеше да бъде обратното съотношение, а като се има предвид, че мнозинството изобщо не е информирано какво ще представлява „Евразийският съюз", да се правят тревожни генерални обобщения от отговорите на анкетираните, е чиста спекулация.

Още: „Атака" и АБВ не претендират за ключово място в българския политически живот. В момента те се борят за оцеляването си/легитимирането си, но според повечето социологически проучвания рискуват да не влязат в Европарламента. И накрая: Волен Сидеров със зъби и нокти се опитва да обере русофилския вот, към който по стечение на обстоятелствата БСП поглежда свенливо. Антиевропейските настроения у феновете му отдавна не са новина, провокациите на негови активисти са до болка познати. Проблемът е друг - легитимирането на „Атака" като заплаха за европейското бъдеще на България само налива вода в мелницата на „националистите", представя ги като ключов фактор в политическия живот, какъвто те не са.

Разбира се, за тази манипулация си има причина. Електорално и идейно фалиралата „стара" десница не успя да осъществи триумфалното си завръщане, симулирайки битка срещу „олигархията" на местна почва. Напротив, нанесе удар по гражданския характер на протестите с пришиването си към тях в тайна колаборация с ГЕРБ и огромно количество предизвикващи потрес клишета. Ето защо трябваше да се намери нов враг, нова страховита напаст за България, срещу която десницата смело да се опълчи, най-вече да вдигне шум около себе си. И се намери: лошият Путин „анексира" част от Украйна - чудесен повод да се борим и срещу опасността от „анексирането" ни към Евразийския съюз!

Понеже действат като скачени съдове, „левият" противников лагер не й остана длъжен. Национално движение „Русофили" така се възпламени от референдума в Крим, че за малко да подаде молба до Кремъл и за присъединяването на България. Лидерът на движението Николай Малинов, депутат от БСП и издател на партийния орган в. „Дума", публично обяви: „Бих желал да честитя на всички православни славяни в света победата в Третата Кримска война. И да напомня, че след Кримската идват Балканите по южния път." Невежественото и заплашително изказване беше предшествано от митинг пред руското посолство, където русофилите засвидетелстваха любовта си с плакати и възгласи: „Русия страж на мира" и „Бог е с Русия, победата е за Русия!"

Остап Бендер беше казал, че да се обича съветската власт е хубаво, но трябва и нещо да се работи. Нашите русофили обаче са превърнали любовта си в професия, а работата им изглежда приятна и заплатена(впрочем неправителствените организации, които се финансират от западни фондации, „работят" абсолютно същото). Не е ясно само какво точно обичат - руската култура, език, традиции, славянството, православието, или пък Путин и управленския модел, който олицетворява. Загадка е и това как повечето от тях претендират да са „леви", а в същото време нямат нищо против свръхбогатата олигархична прослойка, която владее днешна Русия. Този парадокс ме подсеща за забележката на Захарий Стоянов, казана по адрес на едни воеводи след Освобождението: „Вратовете им дебели, рубли да броиш на тях"...

Цитирам Захарий Стоянов и по друга причина - самото Национално движение „Русофили" се представя за „приемник и продължител, в условията на съвременния свят, на идеите и традициите на русофилството, възникнало през Българското възраждане". Което, по справедливата забележка на Евгений Дайнов, няма как да е вярно, понеже „всички онези възрожденци, чиито портрети намираме във всяка класна стая, са смятали руския ботуш за по-тежко иго от османското владичество". Ето какво например пише Г.С. Раковски в брошурата „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите", издадена през 1861 г. в Букурещ:

„Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То (...)с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!"

Получава се някак неловко за русофилите...

Но най-неловко все пак им се получи на управляващите, тъй като те бяха принудени да балансират във външен и във вътрешен план, опитвайки се да угодят по възможност на всички. Беше забележително, да речем, как БСП пробва да прокара позиция срещу санкции спрямо Русия, а в същото време Кристиан Вигенин, излъчен от нейните редове, беше сред първите в ЕС, които легитимираха съмнителната нова власт в Киев. Или как президентът ни се превърна в ястреб на НАТО, пишейки още в деня след ръкостискането си с Путин в Сочи, че в Украйна се е провела „демократична революция". Пак на него принадлежат и бляскави умотворения като: „Можем ли да очакваме, че български граждани от турски произход могат да се обадят на министър-председателя на Турция и да поискат намеса. Докъде ще го докараме, ако не спазваме елементарните международни норми?" И най-любимото ми: „Имаме руско малцинство в Прибалтика, в България руски туристи купуват апартаменти по морето. Ако утре Москва изпрати войски?"

Ако, ако... Навремето Филип Македонски писал до жителите на древногръцкия регион Лакония, в който се намирал и град Спарта: „Ако завладея Спарта със сила, ще унищожа без пощада цялото население и ще изравня града ви със земята." Спартанците отговорили: „Ако."

Оттам идва изразът „лаконичен отговор", а лаконичните отговори обикновено са много трудна работа. Доказа го и кашата в Украйна, забъркана и от САЩ, и от ЕС, и от Русия, и от самата украинска върхушка.

Да се отговори еднозначно
кой е виновен, е невъзможно

освен ако наистина не рискуваме да подходим лаконично: всички. Всички следваха своя дневен ред, всички лъгаха и в крайна сметка „ибо всички вкупом согрешиха". Единствено твърдите агитки на двете пропагандни линии, които се сбиха над погромена Украйна, не изпитват съмнение на чия страна е абсолютната истина.

Абсолютна истина обаче не съществува, макар Владимир Илич Ленин да допускал, че тя е сбор от множество относителни истини. Особено в ситуации като тази в Украйна множеството относителни истини по-скоро водят до множество абсолютни лъжи, защото „насилието не може да се прикрие с нещо друго, освен с лъжа, а лъжата може да се крепи единствено с насилие."

Това пък написал писателят дисидент Александър Солженицин в годината, когато му отнели съветското гражданство - 1974-та. В знаменитото си есе „Да не живеем в лъжа" той казва: „Най-простият, най-достъпният ключ към нашето освобождение е нашето лично неучастие в лъжата. Нека лъжата всичко покрие, нека лъжата всичко владее, но ние нека се съпротивляваме в най-малкото: Лъжата не владее чрез мен!"

Ако четяхме повече Солженицин и обсъждахме по-малко Кончита Вурст, професионалните фили и фоби едва ли щяха да ни бъзикат с примитивни провокации, които водят до абсурдни обществени разделения. Те виреят само в среда, която е в плен на неинформираност, стереотипни представи и много, много глупост и омраза. 

Автор: Любослава Русева, Temadaily