/КРОСС/ Пенка Драганова е родена през 1930 г. във врачанското село Челопек. Тя е праправнучка на баба Илийца. Вазовата героиня, която през 1876-а спасява Ботев четник. Това тя извършва в момент на лично нещастие - бърза с малкото си болно внуче към манастира, за да му прочетат молитва да оздравее. Момчето, чието истинско име е Дано Иванов Илиев, оздравява, а Пенка Драганова е негова внучка. Повече от 30 години тя е учителка по биология във Врачанската гимназия „Христо Ботев". Има звание Заслужил учител.

Село Челопек се намира във Врачанския Балкан, точно под връх Околчица, където на 1 юни 1876 г. е убит Христо Ботев. В най-високата част на селото е улица „Погледец". Стигам до № 5 - малка къща с желязна врата, хваната с верига. В двора й до високия бор ме чака Пенка Драганова, праправнучка на баба Илийца и моя бивша учителка по биология. Тя почти не се е променила - нисичка, слаба и със същата мека усмивка, с която я помня от ученическите си години...

-Как живеете днес, г-жо Драганова, къщата ви е най-високо и най-накрая, всеки ден ли изкачвате този баир?

- Не се оплаквам. Живея самичка, но синовете се обаждат по телефона. Не съм човек, който ще се предаде лесно. Всеки ден слизам по уличката до центъра на селото, ходя до магазина за хляб и до пенсионерския клуб... Стръмничко е, но се справям, около мен има съседи, а и виждам Челопек като на длан.

- Гледката от това място наистина е поразителна. Виждам, че селото се готви за 2 юни, оттук ще минат хилядите, които ще се поклонят на връх Околчица, както става всяка година. Вие сте потомка на Вазовата героиня баба Илийца, която е спасила Ботев четник. Нейната къща на това място ли е била?

- Не е била точно тук. Тя е долу, почти в центъра. Кошарата на дядо ми Дано Иванов Илиев беше на 3 км оттук по пътя за Черепишкия манастир. Дядо е малкото момченце, което баба Илийца е носела на ръце към манастира, за да му прочетат молитва и да мине болестта му. Всъщност в началото кошарата е била една колиба, после с баба ми Тодора са си направили и къщичка с две стаи. Тя е била колкото моята сега, виждате я - една малка кухня и спалня.

- Това ли е било истинското име на баба Илийца?

- Не, тя се е казвала като мен Пенка. Но не мислете, че си приписвам заслугата, че съм кръстена на нея. Това е съвпадение на имената. Така се е казвала и кръстницата ми, на която са ме записали. Прапрабаба ми Пена става известна с името на мъжа си Илия. В Челопек имат навика да кръщават жената на съпруга й, така от Илия тя става Илийца. Родила съм се доста години след смъртта й и единствените ми спомени за нея са от разказите на дядо.

- Какво ви е разказвал дядо Дано за нея?

- Той я описваше като едра, кокалеста жена, много жилава и много ербап. Всъщност така пише за нея и Вазов. Възпитавала го е на труд и честност. Каквото е хванела, всичко й идвало отръки. Изглежда разказите на баба Илийца за Ботевия четник са повлияли на дядо сериозно, защото ясно си спомням как той живееше с Ботевите идеали.

- Четникът, когото баба Илийца е спасила, идвал ли е да я търси?

- Идвал е, но след Освобождението. Питал за нея, но тя вече е била починала. Баба Илийца трябва да е умряла някъде в края на XIX век. Та тогава този Ботев четник казал на дядо: „Останах жив и съм дошъл да ви благодаря." Много хора поклонници идваха при него в къщата, особено през 30-те. Има го на снимка с тях, на която сме заедно с баба Тодора и аз като малко момиче. Фотографиите са в къщата музей на баба Илийца, която е долу в центъра, буквално на пътя за връх Вола. Тази къща съселяните ми направиха през 2003-та за 45 дни. Истинският дом на дядо е през две къщи от музея, там живеят мои роднини, но тя има съвсем друг вид сега.

- Знаете ли кога дядо ви е разбрал, че е герой от Вазов разказ?

- Той разбира доста по-късно след написването на разказа „Баба Илийца". За него той научава от Ботеви поклонници, които идват да търсят оцелялото малко момченце, носено през 1876-а от коравата българка. Всъщност писателят научава за тази история от челопеченци. Той отсяда в Черепишкия манастир през 1899-а и оттам тръгва да търси лобното място на Ботев. На кон се качва от Люти дол към Челопек и сяда да си почине в местната кръчма. Точно там мъжете му разказват за баба Илийца. Вдъхновен от историята на родолюбивата българка, на път за Околчица Вазов си харесва бяла скала, наричана от местните Погледец, и сяда под дебелата сянка на едно дърво. Ето я бялата скала, виждате ли я? (И г-жа Драганова сочи нагоре, показвайки скалата.)

- Какво е това място, изглежда доста усойно?

- Това е мястото, където от върха се спуска старият каменен път, по който са минали оцелелите въстаници от разбитата чета на Ботев. Тук някъде трябва да е ранен бунтовникът, спасен от възрастната жена. Точно на Пог­ледец писателят написва два разказа - единият е за баба Илийца, а другият се казва „Елате ни вижте". Отнася се за Челопек и в него той пише, че живот и скот живеят в един дом. Всъщност той казва, че хора и животни са в една стая. Всички тогава са имали овце и кози и когато овцата се оягни, а козата окози, те внясят малките в стаята. Чак когато времето стане топло, тогава се изнасят.

- А с какво се е занимавала баба Илийца, кой е бил съпругът й?

- Тя се е занимавала с тъкане, със земеделие, гледала е внуците си, които са останали сираци. Образът на съпруга й обаче се губи, починал е доста по-рано, но не на война, а от някаква болест. Дори дядо ми не го помнеше...

- Какъв човек беше дядо ви Дано?

- Дядо Дано е успял да се изучи до четвърто отделение и после става пастир. Спомням си го като старец, беше висок и слаб човек. Гледаше овце, кози, събираше им сено, сечеше им дърва за зимата. При едно такова сечене си отряза лявата ръка до лакътя. Беше ужасно, но въпреки недъга си продължаваше да работи и да помага на партизаните. Спомина се на 75 години, един-два месеца след 9 септември 1944-та. Баба ми Тодора, която беше сляпа и с двете очи, почина малко преди него, пак през същата година.

- Казахте, че дядо ви е живеел с Ботевите идеали, какво имахте предвид?

- Преди 9 септември 1944 г., тогава съм била 13-14-годишна, дядо Дано приемаше в кошарата си партизани от отряда „Гаврил Генов". Бяха чули, че баба му Илийца е помагала на бунтовниците, и затова очакваха помощ от него, смятаха го за родолюбец. Всяка вечер идваха да вечерят. Даже хората от селото знаеха, че ходят при него, и носеха храна, която оставяха някъде отстрани на кошарата. Тогава бях в прогимназията, но често ходех денем в гората да им нося нещо за ядене, определяхме си срещи.

- Не ви ли беше страх?

- Нямах никакъв страх. Може би не съм съзнавала достатъчно колко е било опасно това. Спомням си, че дядо все ми викаше: „Седни бе, дете, ще те хванат." Аз обаче не се давах и му отвръщах: „Нека ме хванат, пък ще видим дали ще кажа къде са партизаните."

- А партизаните как ви приемаха?

- О, приемаха ме като дете и много ми се радваха. След 9 септември 1944-та, като взеха властта във Враца, ме викаха за празниците. На 2 юни, когато имаше големи тържества, направо ме носеха на ръце, обявиха ме за дете герой. И ме признаха за активен борец против фашизма и капитализма.

- Това, че сте праправнучка на баба Илийца, помогна ли ви в живота?

- Материално - не. Ако не се брои това, че получих отначало пет, а после десет лева като надбавка към парите като активен борец. Често ме караха и да разказвам спомени къде ли не. Завърших биология в Софийския университет и повече от 30 години бях учителка. Получих званието „заслужил учител" и заради мен откриха биологична паралелка в гимназията „Христо Ботев" във Враца. Какви любознателни деца имаше, не можех да си взема дъх дори през междучасията, все ме питахте нещо. Макар да съм на 84, много тъгувам за училище, липсвате ми учениците.

- Следите ли новостите в образованието, как ви се струва сега образователната система?

- Още живея с училище, разпитвам колкото мога. Но ми се струва, че след промените се създаде обстановка за несериозно отношение към учението. И от страна на учители, и от страна на ученици. Добре е да има свобода и демокрация, но всичко трябва да е в граници. Сега не можеш да разбереш ученици ли са или свободни хора. По мое време имаше униформи и като се строеха всички в двора на училището, сърцето ми трептеше. Тогава и учителите бяха по-сериозни...

- Интересувате ли се от политика, гласувахте ли сега на евроизборите?

-Винаги гласувам, аз съм член на БСП. Не съм доволна обаче от резултатите от изборите. Тук, в Челопек, знаете ли, че спечели ДПС. А няма нито един етнически турчин в селото. Хората масово говорят, че на българите им е платено, за да пуснат бюлетина за тях.

- А защо БСП загуби? Сега мнозина хвърлят вината върху председателя Станишев.

- По принцип нашите хора в селото гласуваха за Станишев, него повече го харесваме от Първанов. Това, че АБВ се отдели от БСП, е много лошо. Първанов хич не е прав и затова хората подкрепиха Сергей. Оставка на цялото ръководство на БСП обаче няма да реши проблемите.

- Знаете ли, че в София още има протести?

- Сега те не са така спонтанни като в началото, затова не ги наричайте протести.

- Вие бихте ли протестирали за нещо?

- Ако можех и бях по-млада, щях да го направя. Бих изразила недоволство от това, че спря производството, че хората останаха без работа. Щях да надигна глас срещу това, че закриха заводите, а България се обезлюди. Мисълта за родината трябва да е първа, да е начело. Вярно е, че преди имаше лоши неща, но хубавите бяха повече. Първо, ние бяхме неопитни и ни трябваше време да се научим.

- Какво бихте искали да кажете на политиците днес, като виждате какво става?

- Да мислят повече за хората, да мислят и за селата. Много от младите са безработни и се скитат немили-недраги. Искам обаче да кажа на младите да са по-предприемчиви и да си останат в родината. А старите - колкото могат, да им помагат, акъл да им дават какво да правят. Много е важно ние, възрастните, да можем да оценим и почитаме стореното от децата ни. Искам да знаеш, мойто момиче, че надеждата ми не е умряла още и вярвам, че България ще се опра­ви. Затова трябват обединени усилия на всички. Заедно ще успеем - и млади, и стари. Но разделени - няма да можем. 

Интервю на Мариела Балева, "Преса"