Признавам си, че на този ден, преди една година, наивно вярвах, че след броени дни правителството на Станишарски ще си замине под освирквания и всеобщо недоволство. Защото така се случва в демократичните държави, когато бива премината граница, която не бива да бъде преминавана. По ирония на съдбата, година по-късно, отново вярвам в същото. От една страна е тъжно, от друга смешно, от трета - просто ситуацията стигна до там, че май няма други реалистични опции за изход.

Аз прекарах на площада точно половината от тази една година - време, напълно достатъчно да убие наивността ми, че сме станали демократична държава. През тази година и хората от Протеста (голямата буква е напълно заслужена и задължителна!) и тези, които така и не участваха нито веднъж, загубихме много неща. И не само време и илюзии! Спечелихме също - пак всички, дори тези, които не припознаха протестите и още не са се осъзнали! На първо място себеуважението си, усещането за (дори и скромна по процентен дял от общата маса) общност, която настоява за ценностите, които е избрала за фундамент на бъдещето си. Върнахме си знамето, както сполучливо отбеляза Жюстин. Някои намериха нови приятели, други си свериха часовниците с обкръжението си и се разделиха с псевдо-такива. Това, обаче са лични истории...

Дали Протестът е успял и какво е неговото тегло в разрушаването на пясъчните кули, върху които беше построено престъпното управление на България след последните парламентарни избори, е въпрос на гледни точки, разбира се. "Това не е Протест, а процес!" беше лозунг от първите дни на #ДАНСwithme и е жалко, че малко хора го чуха. А Протестът ще успее истински само ако наистина продължи - като процес - не толкова на площада, колкото в главите. На всички. И ми се иска критикарите да се замислят каква щеше да е тази отминала година и СЛЕДВАЩИТЕ, ако Протестът не се беше случил? Защото независимо от нюансите и оценките за него, демокрацията в България днес има празник, дали е кръгла годишнина или рожден ден няма такова значение, защото най-голямата и значима победа е, че словосъчетанието гражданско общество у нас най-накрая е напълнено със съдържание.

А оттам започва всичко...

Коментар на Йовко Ламбрев

Снимка: Булфото, всички права запазени