Този текст не е за Валери Петров, а за неговата липса. За отсъствието му, но не от поезията, превода, театъра или киното. Макар и вече не между живите, в тези клонове на литературата и изкуството той ще живее толкова дълго, колкото сега дори не можем да си представим. Земният път на повечето от нас не е достатъчен даже само да прочетем или видим излязлото изпод перото му - толкова обемно е неговото творчество. Но всеки, който е вникнал дори един-единствен път в негов стих, филм или пиеса, е наясно, че е имал щастието да се докосне до автор от планетарна класа.

Този текст е за едно друго отсъствие на Валери Петров, от което дори и онези, които не чувстват липсата му или пък нехаят за нея, са потърпевши. Почти всички сме недоволни от състоянието на българската политика, от вече традиционно не просто ниския, а, уви, най-ниския рейтинг на парламента. Струва ни се, че това е непоправимо, и - по-лошо - сякаш нямаме воля и дори желание да го променим. Даже и когато властимащите се подлъжат да въведат мажоритарен елемент при вота или пък преференциално гласуване. Може би защото отдавна сме забравили с какви интелектуалци блестеше Народното събрание в началото на прехода. Валери Петров беше може би най-големият, но не и единственият. Там бяха Светлин Русев, Йордан Радичков, Анжел Вагенщайн, Стефан Продев, Кольо Георгиев, Радой Ралин, Николай Генчев, Борис Димовски, Георги Мишев, Вили Цанков, Леда Милева...

До тези имена-легенди ние, по-младите тогава, сядахме с вълнение и дори с неудобство. Веднъж един от лидерите на БСП се поколеба да отиде сам и реши да прати мен в дома на Валери Петров за пожеланията на всички ни по случай рождения му ден. Усетих, че го прави от притеснение, а не примерно заради по-важен ангажимент, и настоях да идем двамата. Напрегнато ми беше и на мен - какво толкова можем да кажем на тази голяма личност, освен няколко сърдечни, но все пак, спрямо неговата богата словесност, банални думи. Поетът обаче с естествената си дружелюбност отпусна на секундата душите ни и разговорът протече непринудено и топло, вън от всякакви протоколи и сценарии.

Още тогава някои не се свеняха от своята непочтителност към твореца и дори от опитите си да го поучават. Навярно мнозина си спомнят обръщението във в. "Демокрация" на Асен Агов към Валери Петров, в което под формата на преклонение пред таланта се подлагаше на съмнение гражданската му съвест. Сигурно защото закъснелите противници на предишния режим не можеха да му простят, че и след промените не потърси лесния път, а остана отляво. Пак в онези бурни първоначални години на демокрацията, когато поетът идваше на пленумите на БСП, чух как член на Изпълнителното бюро се обърна към него с "бай Валери". Щях да умра от срам. Да му кажеш "дядо Валери" повече върви, дори е някак достолепно, но да подбайваш този фин човек означава да не си даваш сметка пред кого си застанал. Това обръщение може и да е традиционно, но след онази безсмъртна книга на Алеко е натоварено с толкова негативи, че трябва много да се внимава с употребата му.
Нора Ананиева ми е казвала, че депутатът Петров е искал разрешение от нея като шеф на парламентарната група за всяко излизане от пленарната зала, дори за тоалетна. От този факт някой би заключил, че поетът е не просто дисциплиниран, а и страхлив. Само че как да обявиш за страхливец някого, който през далечната 1970 г. е едва сред петимата негласували протестната декларация на писателския съюз до Нобеловия комитет по повод удостояването на Солженицин с високата награда? И който поради това е бил уволнен, а книгите му - спрени от печат. Няма как да се упрекне в боязливост човекът, който е сред учредителите на дисидентския Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. Онова, което трепва при него, е не душицата, а съвестта. Ето защо, когато е избран за народен представител, посвещава времето си на това поприще, за разлика от онези, които излизат от залата веднага след като се регистрират. И чиито други занимания една ли са по-стойностни от неговите.

Дано можем да предвидим колко по-достоен би бил парламентът, ако в него имаше повече личности като Валери Петров. Не е възможно да допуснем, че той би се примирил с често хъшлашкия език от трибуната, с циркаджийските влизания и излизания от залата, с долните номера и ударите под кръста. Или пък, че би се втурнал в далавери, в договаряне на комисиони, хеле пък в купуване на избиратели. Само че такива имена отдавна липсват в българската политика. Ето, в миналия си състав парламентът намери за удачно да остане дори без фигура като Андрей Пантев, няма да го включи и в следващия. Сякаш е по-добре политиката да си остане мръсна дума, вместо да пращаме в нея имената, които са в състояние да очистят ако не същността, то поне лицето й.

Коментар на Иво Атанасов, Поглед Инфо