/КРОСС/ Първият независим депутат в XLIII Народно събрание Анна Баракова удържа на думата си. При откриването на парламента на 27 октомври тя се появи с руса коса, към днешна дата все още е блондинка. Това са повече от няколко денонощия принципност, което е истинско постижение за българската политика!

Само за сравнение: отново на 27 октомври лидерът на ГЕРБ очерта три варианта за бъдещ кабинет.

№ 1 - с мандат от осем месеца до следващото лято, когато да се проведат едновременно предсрочни парламентарни и местни избори.

№ 2 - с мандат от две години, когато вотът да се съчетае с президентския.

№ 3 - правителство без ограничение в хоризонта, т.е. с пълен мандат от четири години.

Предния ден Бойко Борисов посочи и най-подходящия модел - тип „Орешарски", с обяснението, че няма как да се формира стабилен кабинет с максимално широко участие и обвързан с коалиционно споразумение. Което не му попречи във вторник, 28 октомври, да лансира правителство на малцинството заедно с рефоматорите, а в сряда, 29 октомври, да обяви, че е готов да управлява самостоятелно...

Всъщност от изборите на 5 октомври идеите извираха една след друга и всяка по някакъв начин отричаше предходната. Първо Борисов реши да прави кабинет на малцинството „със споделена отговорност", т.е. с министри и от други партии. После обаче се отказа и се обяви за коалиционно правителство на базата на ясно споразумение. Започнаха преговори, по време на които се сътвори следният хаос:

Лидерът на претърпялата изборен погром БСП беше категоричен, че партията му ще бъде опозиция, но ще подкрепя бъдещия кабинет за важни закони и решения. С това разговорите (ужким) приключиха. За сметка на това ДПС обеща да е опора за правителство на малцинството, само че възрази срещу коалиция на малцинството с Патриотичния фронт.

Да, но с „патриотите" работите потръгнаха, на втория тур от преговорите с тях (23 октомври) беше лансиран и поредният кабинетен формат - не на базата на коалиционно, а на програмно споразумение без участие на политически представители на подкрепящите партии. В същото време Борисов постави условие лидерите на Патриотичния фронт да участват лично в управлението, докато от НФСБ и ВМРО отвърнаха, че не желаят да имат министри - щели обаче да подкрепят „програма за стабилно управление."

Обратното - отношенията с реформаторите минаха през всевъзможни перипетии и ценностни неразбирателства, първите разговори (ужким) също приключиха на кота нула. Въпреки че условието към Борисов да не бъде премиер се оказа предизборен трик (Божидар Лукарски, СДС) и грешка (Радан Кънев, ДСБ), а лидерът на ДБГ Меглена Кунева директно започна да се договаря с ГЕРБ, в РБ за сетен път се опитаха да го играят принципно и даже да поставят ултиматуми. Радан Кънев беше особено серт: „Ако извиването на ръце е да променяме лоши практики, да, ще извиваме ръце, та ще пукат. Ако извиването на ръце е да променяме правосъдието, то ще извиваме ръце до счупване."

Борисов, разбира се, така се обиди, че връщането на реформаторите на масата за преговори изглеждаше (пак ужким) абсурдно. Театрото обаче продължи с нов лупинг: след среща с АБВ, на която Георги Първанов препоръча „не просто широка коалиция с представители на основните партии, а голяма, която коректно да събира левия и десния вектор в българската политика", лидерът на ГЕРБ събра актива на партията (20 октомври ) и обяви: „Партиите сме длъжни да излезем от кризата и да намерим решение." По този начин оправда подновяването на разговорите с БСП и с РБ, нещо повече - отново се заговори за широко/голямо правителство. В резултат всички затаихме дъх в очакване на кабинет от типа ОФ, макар пътем, както вече споменах, да изникна идеята за програмно споразумение с патриотите, а от своя страна реформаторите получиха оферта за коалиционно...

И така стигнахме до 26 октомври, неделя, в навечерието на откриването на XLIII парламент. Но денят, в който лидерите на ГЕРБ и БСП се видяха на четири очи, а Михаил Миков потвърди, че партията му остава в опозиция, приключи със „смразяваща" новина: преговорите били забуксували заради партиен егоизъм, тъй че Борисов вече се дистанцирал от правото и отговорността на ГЕРБ за съставяне на правителство. Той продължавал да държи на формулата за „споделената отговорност", което означавало само едно - лидерите зад общоуправленската програма да станат министри. В противен случай било редно да се тръгне към формиране на експертен кабинет с ограничен мандат до юни 2015 година.

Любослава Русева

„Тема”