/КРОСС/Икономистът Румен Аврамов пред "Труд"

- Какъв е икономическият изход от кризата с КТБ - можеше да е и по-добър или можеше да е и по-зле?

- Няма добро решение след като се е стигнало до това положение. Фалитът на банката е бил неизбежен; въпрос на време и обстоятелства дали ще се срине от собствения си управленски модел или по чисто политически причини. Но кризата в момента преминава от икономическото в юридическото си агрегатно състояние. Голяма част от икономическите последици бяха свързани с модела на функциониране на КТБ и бяха консумирани докато тя действаше и се разрастваше. Останалата част предстои - загубите за акционери, вложители, кредитори, данъкоплатци; както и печалбите на придобиващите активите й. Крахът на една банка е прехвърляне на загуби и обезкостяване, а този нелицеприятен процес, който ще продължи години е територия на адвокатите.

- Месеци наред КТБ е централна тема в медиите. Разбират ли хората случващото се и как протича публичният дебат?

- Около събитията с КТБ обществото си даде сметка за доста финансови реалности, на които не обръщаше внимание или оставаха прикрити. В известен смисъл то се ограмоти, като за много хора това стана на собствен гръб. Но публичният дебат имаше нездрава окраска. В бързото оформилите се лагери на „ликвидаторите" и (особено) на „спасителите" прозираше личният или корпоративен интерес, облечен като грижа за общото благо. По екраните проповядваха решенията си като полезни за държавата, след това отиваха да уреждат цесиите. Довчерашните явно или скрито приближени на банката лица от политическата класа и институции се втурваха да я разобличават. Изобщо, за пореден път се убеждавам, че по-отблъскващо от корупцията може да бъде само „борбата" с нея.

- Какво трябва да се промени, за да се подобри банковата регулация? И изобщо възможно ли е да има твърди институционални гаранции срещу бъдещи случаи като този с КТБ?

- Твърди гаранции не може да има. Капитализмът предполага и непремерените рискове и измамите. Финансовата система и надзорната й регулация в България след 1997 г. бяха конструирани разумно. Нека припомня, че Паричния съвет беше въведен, за да бъдат иззети от БНБ онези ресурси за корупция и злоупотреби, които тя управляваше преди това - финансирането на бюджета, рефинансирането на банките, манипулирането на валутния пазар. Паричната политика на БНБ беше напълно автоматизирана, а от всичките й някогашни активни функции остана единствено банковият надзор. И именно в нея тя се провали. Доверието към централната банка беше високо докато тя беше пасивна и нямаше проблемни банки. То се срина когато на преден план излезе надзорът, където на БНБ се наложи, но не успя, да взима наистина отговорни решения, да ги облича в безупречна юридическа форма и да ги обяснява смислено пред обществото.

- Оказа се, че независимостта на БНБ й пречи.

- Преди 17 години, след тежки злоупотреби на държавата и на частни кръгове с централната банка, независимостта на БНБ се възприемаше като панацея. Днес същата тази независимост се възприема като зло. Междувременно тя бе допълнително циментирана с въвеждането на европейски изисквания. Независимостта на централната банка трябва да се пази, колкото и обратното изкушение да изглежда обяснимо, когато тя е управлявана от неадекватна личност. За адекватността трябва да се мисли преди избора. Последните събития показаха колко крехка и илюзорна е фактическата независимост на БНБ. Политиците нахълтаха с ботуши в нея, но и самата тя им предаде доброволно функциите си. Поднесе сервилно на одитори и политикани отговорностите за решения, които по закон и по достойнство е длъжна да взима сама.

- Трябва ли да се слеят банковият и финансовият надзор, за която идея отново се говори упорито и при новия парламент?

- Този избор е техническа задача. Ясно е, че решението с появилия се надзорен проблем отново се търси в износа на суверенитет. Присъединяването към Европейския банков съюз изведнъж се привидя като спасение, което би иззело и изнесло зад граница последната автономна функция на централната банка. Като вариант на валутния борд, приложен към националния регулатор. Както за всичко друго досега, това е пътят, по който тръгват опитите за справяне със собствените ни безсилия и злини. Това само по себе си е обществена диагноза.

- Може ли на кризата с КТБ и последващия отказ от суверенитет на банковия надзор да се гледа като на финален епизод на кризите с кредитните милионери и банковите фалити от 90-те години?

- Не. Безкрайният износ на суверенитет не решава магически проблемите и това се вижда от случая с КТБ. Очевидно банките с български собственици не са научили много от членството в ЕС. В ред отношения КТБ действаше като ПЧБ и другите фалирали през 1996 г. банки. А и самият европейски надзор, който впрочем няма да обхване по-малките местни банки, си има проблеми, множество провали и прецеденти на държавен натиск.

- А уроците отпреди 1944 г.? Вие сте задълбочен изследовател на банковата история на т.нар. първи български капитализъм.

- За КТБ се каза практически всичко. Това, което обаче отсъстваше напълно в говоренето, е историческа дълбочина. Познанията се простират най-много до собствения спомен от 1996 г., а България до 1944 г. има дълъг опит с банкови фалити. През 1925 г. например гръмко рухва, проядена от вътрешни кредити, един от символите на местния капитал, първата българска акционерна банка "Гирдап", основана още през 1881 г. Аргументите на акционерите й срещу несъстоятелността са днешните: светът ще свърши, ще настъпи обществено-политически катаклизъм. Което не се случва. През 1929 г. фалира голямото търговско дружество "Братя Бъклови". Това става 3 месеца след като фирмата е получила от БНБ отлична оценка за репутация и финансовото си състояние, а подписът на „Братя Бъклови" е обявен за „златен". През 1931 г. пък е атакуван клона на Дойче банк у нас - Българска кредитна банка. Разказът за събитието на директора й Марко Рясков, бъдещ министър на финансите и управител на БНБ, е като от учебник как да бъде спасена една заплашена банка - със собствени средства, после с ресурсите на банката-майка, а накрая с тези на БНБ. Тази схема не е приложима към днешния случай, но нека отбележа, че за да я подкрепи, БНБ проверява за една нощ, не за три месеца, състоянието на активите й. Да спомена и че през 30-те години се извършва мащабно консолидиране на обрулената от Депресията банкова система и практическа национализация в обща институция на двайсетина неплатежоспособни частни банки. Провежда се огромна преоценка на активи, установена е тяхната мнима ликвидност и в същото време, както днес, отвсякъде се роптае, че с оценките се жонглира, че те са субективни и манипулативни. И тогава, и сега не може от нищото да направиш нещо: даже да наливаш капитал в една банка е илюзия да смяташ, че тя ще може да функционира без здрави активи.

- И едва при социализма няма проблеми с банките.

- Не съвсем. През юни 1989 г. прогонените от страната български турци започват масово теглене на влогове от ДСК. За броени седмици бяха изтеглени близо 10% от общата сума на депозитите, а в районите с компактно турско население - до 40 на сто. Тогава, разбира се, ситуацията беше различна - балансите на банките представляваха скачени съдове, защото фактически всички те бяха консолидирани в баланса на БНБ. Последва огромна парична емисия и изчезване на ресурса, който ДСК традиционно предоставяше на държавата и бюджета.

- Кое е общото между банковите кризи преди 1944 г. и след 1989 г.?

- Големите български банки от онова време са изградени като семейно-политико-финансови кланове. Те са свързани с определени политически среди и зависят пряко или непряко от БНБ и властта, раздават кредити на приближени кръгове. Политическото им етикетиране не е тайна за никого. „Българска търговска банка" около Бурови и Губиделникови е „народняшка", споменатата банка "Гирдап" - „радославистка" и т. н. Почитаните днес като икони на българското банкиране до 1944 г. Иван и Атанас Бурови, Георги Губиделников, Марко Рясков прекрасно са знаели и обяснявали какво трябва да се прави. Те са разбирали, в частност, че макар отъркването о държавата да изглежда плюс, в крайна сметка той е временен и се превръща в съществен риск за всяка финансова институция. Но и техните институции далеч невинаги са следвали канона.

Вътрешните кредити, предоставяни на акционери и техни фирми са били повсеместна практика и постоянна тема на деня. Така както и връзката на банките с политиката. А върхът на схемата идва с комунизма, където всичко беше вътрешен кредит: от държавата-банка на държавата-предприятие. Както и всичко в движението на парите беше политика.  Затова, ако трябва да дам име на един толкова устойчив модел, става дума по-скоро за линия, тръгваща от недрата на българската банкова система още от създаването й. Линия, която - на името на Атанас, житейски олицетворил по-добре от двамата братя симбиозата между икономика и политиката - би могла обобщено да се назове модел „Буров". Само че историческата амнезия го е обвила в благородна патина, което е довело до смешение на ценностите. Днес „Буров" е едновременно названието на централния площад на София пред президентството и обект на преклонение тъкмо от страна на Цветан Василев и на КТБ, които първенюшки се настаниха в някогашната сграда на „Българска търговска банка", запазиха там бюрото му и му издигнаха паметник до зданието на БНБ.

- Все повече се засилват броженията отляво, и то от едно ново ляво, срещу "неолибералния модел на прехода". Доколко всъщност се състоя тази неолиберална трансформация и тя ли е виновна за получения резултат, от който все повече хора са недоволни?

- Не се е състояла. Завършен либерализъм в България действително не е имало - при цялото му отваряне и пазарно трансформиране, българското стопанство през последните 25 години е далеч от една гъвкава пазарна икономика. Доколкото това се оказа възможно тук, бяха направени стандартните промени от програмата на Вашингтонския консенсус, прокарани в повечето страни в преход през 90-те години. В рамките на този общ модел, със сигурност ние не сме най-либералната държава. Затова и негативите няма как да се приписват единствено на либерализма.

След избухването на кризата обществените оценки и нагласи по света се промениха. Днес пещерният антикапитализъм и антилиберални настроения са с попътен вятър или направо доминиращи. Но като икономист, познал обществения и стопански ред на предишния режим, не мисля, че бъдещето е в по-меки разновидности на полу-пазарния, полу-държавен социализъм. По-смисленото е недоктринерски да се решават действителните проблеми на либералния капитализъм.

Румен Аврамов е икономист и икономически историк. Работи в Центъра за академични изследвания София. Сред многобройните му научни публикации са "Стопанският XX век на България" (2001 г.) и тритомникът "Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало" (2007 г.). Съставител и редактор на петтомната архивна поредица "Българска народна банка. Сборник документи, 1879-1990" (1999-2009 г.).
Бил е старши научен сътрудник в Икономическия институт на БАН, зам-председател на Агенцията за икономическо програмиране и развитие към Министерския съвет, член на Управителния съвет на БНБ (1997-2002), програмен директор в Центъра за либерални стратегии.