/КРОСС/ През Балканската война от 1912-1913 г. българските войски стигат почти до Цариград. Войната се затяга. Турската флота господства в Мраморно море. Голямокалибрените й оръдия сеят смърт из нашите окопи. Българската полева артилерия не може да противодейства на корабите, които стрелят от дистанция. Седем луди глави, офицери и войници, решават да прехвърлят по суша лодка от Егейско в Мраморно море и да торпилират броненосеца „Тургут Рейс"...
Попадам на снимачната площадка на филм за този период. Устието на река Велека два дни след ноемврийския потоп. Седемте главни герои, омазани с тиня, тикат лодката. И тя „плува" по сушата. Води ги възстаричък солдат с огромна брада - едва разпознавам актьора Стефан Мавродиев. Там са и Асен Блатечки, Валентин Ганев, Иван Бърнев. И разбира се, кинорежисьорът Светослав Овчаров, който заедно с оператора Рали Ралчев ръководи „воинството" на снимачната площадка. 

- Кога и как ви хрумна идеята да се занимавате с кино, г-н Овчаров?
- На шега ще цитирам Симеон Радев, който казва (цитирам по памет): „Както повечето значими събития в новата ни история, превратът (на 9 август 1886 г.) беше дело случайно!" Та и аз така - захванах се с кино случайно. Живеех във Варна, светът на „правенето на филми" беше някъде далеч - в Чинечита, в „Мосфилм"...Софийският Киноцентър и „Метро Голдуин Майер" ми изглеждаха еднакво непостижими, скрити в мъгла. От една страна, училището ми промиваше мозъка с „теорията за положителния герой", от другата страна бяха филмите. Гледах например „400-те удара" на Франсоа Трюфо. Опитвах се да го анализирам от позицията на социалистическия реализъм. Не се получаваше. Блъсках си главата: Ако филмът не отговаря на изискванията на соцреализма, защо толкова много ми харесва? Защо виждах себе си в Антуан Дуанел? Някакъв отговор намерих в друг филм на Трюфо - „451 градуса по Фаренхайт". Тоталитарното общество, в което се развива действието, поразително ми напомни света, в който живеехме. Чрез филмите откривах света около себе си. Тъй реших да кандидатствам във ВИТИЗ. Ако щете вярвайте, на изпитите стана дума за филмите на Трюфо, късметлийска работа...

- Да попаднеш в класа на Георги Дюлгеров определено е голям шанс - как влязохте във ВИТИЗ?
- Случайно влязох. Като дойдох на изпити и видях останалите кандидати (а по онова време кандидатстваха много хора, стотици), се стъписах. Другите бяха с опит в киното, дето се вика „хора с бради", хора, които говореха за членовете на комисията на малки имена...Аз бях на 17 години и половина, облечен с хавлиено яке на бели и сини райета. Не разбирах какво става и как минавам кръг след кръг. Сигурно заради това цялото кандидатстване ми се струваше игра. Беше ми смешно. По-късно Дюлгеров ми каза, че това направило впечатление на комисията: как съм се смеел от сърце на етюдите, които правех на сцена. А аз съм се смеел от страх де, ама кой да разбере?!
Преподаватели по режисура ми бяха Младен Киселов и Георги Дюлгеров. Общуването с тях беше преживяване. Те се допълваха и конкурираха. Младен с неговото всепоглъщащо чувство за хумор и безпощадни оценки. Жоро с разнищващия анализ и пламенността на живеенето в киното. Дюлгеров е уникален случай на можещ режисьор и педагог. Тези две професии обикновено се изключват: режисьорът трябва да взема, а педагогът да дава. Е, Дюлгеров може и двете. И то как!

- За мен „Мера според мера" е най-великият български филм. Вие сте участник в снимките, какви спомени имате за онова време?
- Всеки, който е участвал в снимките на „Мерата", може да напише по един том спомени. Подсъзнателно усещахме, че край нас тече нещо огромно, значително, вечно. Енергията на Дюлгеров и Руси Чанев беше изтрила границата между живеене и изкуство. Всички, целият екип, бяха част от историята. Живееха там, в началото на ХХ век. Това не се усещаше с ума, а с всички сетива. „Мерата" е епоха. Епоха в смисъл на епохален труд, на създаване на нещо, което ще остане непроменимо и неподвластно на времето.

- Документалното или игралното кино - кое повече лежи на сърце на Светослав Овчаров?
- Не зная. Опитвам се да строя документалните си филми като игрални. И обратно. Но това не е някакъв съзнателен акт. Просто всеки филм си има конкретна естетическа задача, която се опитвам да разрешавам по оптималния (според мен) начин. Правя филми само за неща, които ме вълнуват. Е, правил съм и поръчкови филми, например за Народното събрание. Опитах се в него да разсъждавам за качествата на собствения ни народ, отразени в неговите избраници. Изводите не бяха ласкави. Но поръчителите на филма го харесаха. Явно не бяха разпознали себе си. Или смятаха, че те са изключения от правилото.

- „Юдино желязо" е дебютният ви игрален филм. Запомнил съм го с детайлната възстановка на епохата след Първата световна война. А вие с какво го помните?
- С тежката му съдба. Филмът излезе във време, когато в творческото и общественото пространство „се търсеха" ярки филми, които говорят против комунизма. Всеки, който говореше за тъмните петна на социализма, печелеше. „Юдино желязо" стоеше встрани от тоя основен поток на филмовия процес. Той е филм игра, в него се преплитат фикция и истина. Малцина влязоха в стилистиката му. В тоя филм заснех Тони Андрейков и Радой Ралин, българските символи на киното и словото. Това да остане от филма, берекет версин...

- Покушението срещу българското кино се реализира чрез затриването на системата за киноразпространение. По тази причина едва наскоро гледах вашите „България - това съм аз" и „Лист отбрулен", открих два хубави, достойни филма. „Лист отбрулен" и „Форест Гъмп" - има ли връзка между тях?
- „България - това съм аз" е простичка история за родовата определеност, която всеки носи в себе си. Навремето баща ми е бил собственик на пътуващо кино, с което обикалял по селата и прожектирал филми. Продал прожекционния си апарат малко преди национализацията през 1947-а. „Веднъж и аз да мина държавата!" - казваше татко. Бях длъжен към паметта му, затова и направих тоя филм.
А за общото между „Лист отбрулен" и „Форест Гъмп"?! Е, вие ме убихте! Какво общо да има...освен че главните действащи лица в тях са идиоти. Има една турска поговорка: „Лудите стоят на моста между нашия свят и отвъдния!" Та и нашият идиот Илми във филма е така. Иван Бърнев, който играе Илми, е световен актьор. Ненапразно „Ню Йорк таймс" го сравнява с Чаплин. (за ролята му във филма на Иржи Менцел „Обслужвал съм английския крал", бел.а.).

- А Америка припозна ли като свой вашия Хемингуей?
- Имате предвид „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа"... Филмът ми имаше доста прожекции в Америка. Сещам се сега за Ню Йорк, Чигаго, Монтерей, Лос Анжелис. Даже получи наградата на публиката на един фестивал в Ел Ей. Като споменавам за фестивалите, смешното е, че на индийския субконтинент, на фестивални прожекции в Пуне, Коломбо, Калкута и не помня още къде филмът събра значително повече публика, отколкото в България. Но истинската си публика той срещна на Московския фестивал. Във филма всички реплики на Хемингуей са документални - взети са от негови писма и произведения („Единствената любовна..." разказва за среща на измислени герои с реално съществуващ персонаж - Хемингуей, бел.а.). След прожекцията зрители свободно цитираха от кои произведения на Хемингуей са репликите. Това беше невероятно подготвена, ерудирана, а отгоре на всичко и доброжелателна публика. Тя беше прочела всичко, което се криеше зад сюжета, което всъщност беше истинското основание да се прави този филм.

- Очевидно имате дарба да откривате нови актьорски лица - Весела Казакова и Гергана Плетньова. Иван Бърнев също се появява в много ваши филми. Как избирате актьорите за вашите филми?
- Актьори избирам по интуиция. За кастингите пиша отделни текстове, които не присъстват пряко във филма, но са в неговия дух. След това снимам дълго и още по-дълго гледам заснетото. Гергана Плетньова мъчих половин година. Но има и обратния случай. За последния филм си казах за една от ролите: „А! Тая роля трябва да я играе Асен Блатечки!" Обадих му се, той прочете сценария, видяхме се. Разказах му как си представям героя. „Ами че това съм си аз!" - каза Асен. Стиснахме си ръцете.

- Неотдавна филмът ви „Зад кадър" бе показван в Ню Йорк и Ел Ей в рамките на фестивала на българското кино в САЩ. Очевидно прави силно впечатление както на публиката, така и на киногилдията...
- Наистина ли е показван? Не знаех. Щом казвате, може. Има някакъв момент, в който филмите започват да живеят собствен живот и не зависят от авторите си. Аз не съм от тия, дето се грижат много за филмите си - всеки си има собствената съдба, да се оправя! „Зад кадър" се „оправи в живота" добре. През 2010 г. спечели наградата на критиката и наградата за най-добър режисьор на фестивала в Кайро. Няма какво да се лъжем, приятно е, когато две независими журита на фестивал от категория „А" ти дават награди. След това спечели още четири награди в Лос Анжелис.

- След успеха на „Зад кадър" бяхте избран за член на Европейската филмова академия. В каква „компания" сте там?
- Европейската филмова академия обединява около 3000 кинематографисти. Създадена е, ако се не лъжа, през 1988-а от автори като Бернардо Бертолучи, Вим Вендерс, Ищван Сабо, Никита Михалков. 40 български кинематографисти са членове на Академията. Това не е никак малко, като се има предвид, че в последните десетилетия срещу културата в родината ни се води война. За справка ще спомена, че членовете на академията от Русия са 49, а от Румъния - 32.

- Кои са трите най-велики филма в световното кино?
- Еееее! Чак пък трите... Мога да кажа кои филми в последните десетина години са ме засегнали най-дълбоко: „Мач пойнт" на Уди Алън и „Пиета" на Ким Ки Дук. Толкова със съвремието. Иначе обичам Чаплин, Били Уайлдър, Куросава, Бунюел, Трюфо, Данелия...
- А в българското кино - след броени дни то става на 100 години?

- Българското кино е на нивото на най-доброто европейско кино още от края на петдесетте, началото на шестдесетте години. Но тогава, наместо да го пропагандираме по света, както направиха поляците например, у нас излиза постановление на ЦК на БКП, с което се жигосват като вражески най-стойностните филми. Имена като Рангел Вълчанов, Едуард Захариев, Бинка Желязкова, Георги Дюлгеров могат да правят чест на всяка световна култура.
- Кой от филмите си харесвате най-много? И има ли такъв, който ви се иска да заснемете или да монтирате наново?

- Най-хубавото на филмите е, че не можеш да ги поправяш. Иначе режисьорите цял живот щяха да правят един и същи филм.
- Кои нови имена ви вдъхват надежда за бъдещето на киното в България?

- Радвам се на успехите на всеки млад режисьор. И ми е тревожно за тях. Зная, че им предстои тежък път. Първо - наградите ще им тежат и ще се чувстват длъжни да бъдат на „ниво". Второ: на държавата не й пука за културата и всеки автор ще се оправя сам. А културата е единственият български продукт, който е уникален. Единственият, който е разпознаваем по света. Единственият, който носи неподправено национално самочувствие.

- През ноември приключиха снимките на най-новия ви филм - „Прашката на Давид". Как се роди идеята за тази киноепопея?
- Е, сега, като кажете „епопея"! Епопея е „Бащата на войника" или „Тънка червена линия". Нашият филм е камерен, ако и да става дума за бойни действия. Сюжетът е опрян на истинска история от времето на Балканската война. Група от седем войници и офицери с цената на всичко пренася по суша лодка от Егейско в Мраморно море, за да я натовари с взрив и торпилира турски крайцер. Снимките на филма бяха много тежки: удари ни ураган, минахме през наводнения и кал до шия. Шапка свалям на екипа и на актьорите, които понесоха всички несгоди като истински български войници. Но на война, като на война!

- Какво и кога да очакват зрителите от „Прашката на Давид"?
- Да очакват... филм, който прилича на нас, българите - усмихнат през зъби. Суров и жесток. Надявам се, че до края на 2015 г. ще е готов.

- Ако не бяхте станали кинорежисьор, с какво друго бихте се занимавали?
- Преди време ме спира един катаджия. Започва така, по-отдалече да иска пари. „Какво работиш?" - пита ме. „Учител съм" - казвам. Не лъжа, нали преподавам в Академията. Катаджията ме гледа съжалително: „Айде, тръгвай, че вие сте по-зле и от нас!"

Петър Марчев

„Труд”