/КРОСС/Неслучайно богатите също плачат, посочва в коментара си за "Труд" социологът Чавдар Найденов

По случай Световния ден на щастието Евростат ни зарадва с новината, че през 2013 г. българите са били най-малко доволни от живота си. По скалата от 0 до 10 средната оценка на българина е 4,8. Не е да е сефте. Затова е крайно време да анализираме причините.
Стандартното обяснение е, че като най-бедна страна най-малко участваме в консумативната надпревара и затова сме унили. Само че дори разтърсваната от икономически проблеми Гърция, пък и Кипър, Унгария и Португалия имат оценка от 6,2. Друго стандартно обяснение се търси в манталитета, и по-специално мрачността, типична за Балканите. Само че показателите на Румъния и Хърватия са съответно 7,2 и 6,3.
Щем, не щем, трябва да потърсим други причини. Международните и вътрешните изследвания отдавна са установили основните фактори, за да се чувстват масата от хората доволни от живота. Преди всичко здравето. В изследванията на "Афис" само 58% от пълнолетните заявяват, че са относително или напълно щастливи, докато този дял при най-младата категория е 88%. Същите разлики се наблюдават във всяко общество. Но при относително най-застаряващата и оттам нездравата популация на континента резултатите за България не учудват.
На второ място е семейното положение. Хората си представят нормалния живот като семейство или постоянна връзка с едно или с повече деца. У нас обаче се наблюдава един от най-големите дялове разделени семейства. Заради трудовата емиграция. Около 2 милиона души работят извън страната, а вътре в нея работните места са едва 2.1 милиона.
На трето място е материалната задоволеност. У нас средният доход от 350 лв. на месец се определя от официозните икономисти като „средна класа". Това означава, че всеки втори човек си брои „белите" монети, а всеки десети живее в „риск от бедност", т.е. брои и жълтите. При праг за този „риск", равен на 140 лв., можем с увереност да кажем, че рискът вече се е случил.
Така че достатъчно голям дял са склонни да развалят международните показатели на страната, когато бъдат запитани: „Щастлив ли си?" Загадката е защо и хората с над средния доход, изглежда, не подскачат от радост. Например на въпроса „Кога сте се чувствали истински щастлив?" неизменно има около 13%, които отговарят: „Винаги съм бил щастлив." Сред финансово осигурените обаче този процент не е много по-голям и достига едва 23 на сто.
Така стигаме до друг много важен и пренебрегван доскоро фактор. Една от най-влиятелните книги през изминалите две години е „Патологиия на неравенството" на Ричърд Уилкинсън и Кейт Пикет. С много психологически, социологически и др. данни те показват, че когато едно общество достигне относителна материална осигуреност, най-важната детерминанта за чувството за щастие на неговите членове е не богатството, а неравенството. Най-разслоените богати общества имат далеч повече проблеми с психиката, наркоманията, нездравословните хранителни навици, разклатеното семейство, чувството за безпътица и т.н. - в това число и сред богатите си граждани. Така че не от вчера скандинавските страни, в които индексът на Джини за имуществено неравенство е едва 20-27 (по изчисления на ЦРУ), имат много по-голям дял задоволени от живота хора. Техните показатели за щастие по измерването на Евростат е 8, което е по-високо от средното за ЕС 7,1. Веднага след тях идват Нидерландия и Австрия с по 7,8 всяка. Това са не само богати, но и социални държави. Докато в по-малко щастливи страни като Италия и Испания индексът за неравенство се вдига до 31. Къде сме ние? При нас индексът на Джини е 45. Също рекорд за ЕС.
Допреди няколко години цареше модната идея, че България страда от обратното - от уравновиловка и сковаваща всяка инициатива социална завист. Думата „егалитаризъм" беше лоша дума. Днес тези асоциативни гнезда се срещат главно в главите на елитарните кръгове. Хората все повече усещат патологичния характер на неравенството.
В общество, в което доминиращата ценност са парите, огромната част от населението е осъдено на вечна фрустрация. Това означава да си в положение, когато постоянно ти внушават, че искаш нещо, което практически не можеш да постигнеш. Чисто математически погледнато, долните 99% не могат да влязат в горния 1%. Просто защото тогава той вече няма да е 1%, а 100%. А и сред богатите разслоението е огромно - винаги има 0,01%, които притежават хиляди пъти повече от теб самия. Неслучайно богатите също плачат.
Но защо и обикновените хора трябва да си вгорчават живота? Просто защото споменатата пазарна стихия най-малко прощава на тях. Да вземем един най-пресен случай - протеста на шивачките в една от най-големите фабрики в Лом. Жените се оплакват, че не им е плащано от февруари, че банки и комунални фирми ги тормозят, че ходят пеша на работа по 5-6 километра, за да спестят от транспорт, че са работили извънредно и свръхнормено, че били посъветвани да си платят сами здравните осигуровки, че децата в къщи „вече нищо не очакват от родителите" и най-вече, че друга работа в Лом няма. Т.е. всичко им се е случило едновременно.
Това е поредният смразяващ случай на безизходица, подобен на онзи в „Арсенал" през 2013 г. Но да се замислим. Защо хората протестират едва сега, когато са изправени пред загуба на работа? И наричат това „стачка". Стачка е прекратяване на работа, когато си нужен да работодателя, за да го принудиш да спазва задълженията си по договор. Например да изплати заработеното. А в случая той заявява, че няма поръчки и вече не желае вече да бъде работодател. Как да му въздействат?
Това положение ми напомня за един от най-мрачните кризисни вицове: Двама шефове си говорят. „Абе, не плащам на моите работници, а те въпреки това идват." „И моите." „Ще взема да им искам такса за вход." „И аз ще опитам." След седмица пак се срещат. „Какво стана?" „Ами плащат си и идват. А твоите?" „Не съм доволен. Плащат си в понеделник и не излизат до петък вечерта."
Така че проблемът е, че в типичния случай работниците живеят в западащ окръжен център или в по-малък град или село, което значи, че имат силен интерес местната фирма да не затвори. (Миграцията или емиграцията е свързана с плащане на наем, който навсякъде отнема 30-40% от средния доход.) Затова се солидаризират повече с „шефа", отколкото помежду си.
Но кой да ги представлява и защитава, ако не те самите чрез техни организации? Левите партии ли? Самата идея за взаимопомощ между себеподобни днес няма влиятелен носител. Интелигенцията нито я практикува в своите среди (кога за последен път сте чували за синдикат на художниците или журналистите?), нито я проповядва. Това поддържа негативен публичен фон. Който на свой ред е една от причините българският бизнес да не инвестира достатъчно. Пари в банките има, но за инвестиция е нужна надежда и увереност в бъдещето на страната. Така кръгът от причини се затваря и самоподдържа.
Така че проблемът не е там, че сме мрачни и завистливи балканци. Нещастни сме закономерно, като по учебник.