/КРОСС/Отне ми повече време да осмисля церемонията по тазгодишното връчване на наградите на Съюза на артистите „Икар". Не защото имам каквито и да е несъгласия с избора на журито кой и защо да получи тези награди. В България да се занимаваш с изкуство в огромна степен е проява на истински инат и обикновено винаги е въпрос на жизнена необходимост, затова всеки един от тези хора, които продължават да са на сцената и около нея с работата и живота си, заслужават такъв приз. Нямам и претенции към Съюза на артистите - в последните години това е една от най-усърдно работещите браншови организации и благодарение на нейното ръководство и хората, които активно се занимават с по-нетворческата част от изкуството, наречено театър, актьорите, режисьорите и изобщо сценичните кадри у нас могат все пак да разчитат на администрация, която да се грижи за правата им.

Това, което все още се опитвам да си обясня и искрено и дълбоко да разбера от онази петъчна вечер, е всеобхващащата, лепкава тъга, която струеше от сцената на замислената като на-празнична церемония. И скуката. Не само тази на зрителите пред екрана - за хора като мен, които обичат българския театър и неговите артисти, тя беше по-скоро скука, примесена с вътрешното неудобство, че изобщо я изпитваш. Но най-вече отегчението на хората, на колегите, дошли в залата, за да подкрепят номинираните, да се забавляват и да се наслаждават на това, което обичат да правят - театър.

Изобщо не ми се подхваща темата за това как и подходящо ли е декорирана сцената за подобна церемония, дали добре са избрани нейните водещи и кой, защо и как пише текстовете на едно такова престижно за мащабите ни награждаване. На всички ни е ясно, че няма как подобно събитие да прилича нито на Оскарите, нито на Британските филмови или театрални награди, нито на която и да е друга публична и елегантна проява на оценяване на нечий творчески труд. Причината до голяма степен е свързана с финансите - по света тези церемонии се подготвят от голям екип от хора, които разполагат както с време, така и с всевъзможни технически и финансови средства, за да осъществят идеите си. Лекотата и чувството за хумор, с които обикновено протичат такива еднократни спектакли, са постигнати със сериозни репетиции и всеки един ефект е добре обмислен и прецизно изпълнен. Да, за да се случи всичко това по този вдъхващ респект начин, гилдията трябва да има достойнство и това да си личи във всичко. Пък достойнството, както знаем, също е въпрос на признание и оценяване - няма как да получаваш четиристорин лева месечно за изтощителната си сценична работа и въпреки че не можеш да си платиш тока и храната, да държиш високо вдигната богатата си на въображение и талант глава.

Но да оставим настрана парите - те, ясно ни е на всички, още дълги години няма да стигат за изкуство. Да оставим и произтичащото от липсата им следствие - усещането за скалъпеност на всичко, което се случваше на сцената и малко пресиления хумор. Дълбоко потресителното в тези два телевизионни часа беше най-вече липсата на всякаква празничност вътре в самата театрална гилдия. В салона и на сцената видяхме хора, по чиито лица не се четеше никаква радост от факта, че са сред присъстващите на живо на най-голямата театрална церемония на годината. Забелязахте ли десетките празни седалки в залата? На мен ми избодоха очите. Защото местата на такива големи и значими церемонии се разпределят според списъци, в които са включени звездите на българската сцена и представители на администрациите, които имат пряко и активно отношение към тяхната работа. Да бъдат сред гостите на това събитие е не само въпрос на оценка, а и на служебно задължение, ако щете. Защо тогава празните червени седалки в салона на Народния театър бяха толкова много? Защо избраните да бъдат поканени бяха предпочели да бъдат някъде другаде и как така апотеозът на целия театрален сезон се оказва не толкова важен сред другите им ангажименти?

Дори не беше необходимо внимателно да се вглеждам в лицата на тези, които все пак бяха избрали да присъстват в театъра, за да забележа отегчението им. Операторите зад телевизионните камери безуспешно се опитваха да уловят някое развеселено, усмихнато и добронамерено лице на човек в залата и дори, когато успяваха да попаднат на нечия усмивка, в рамките на няколкото секунди, в които трае кадърът, тя се превръщаше или в прозявка или в кисела физиономия. Когато на сцената част от провинциална куклена театрална трупа представи малък откъс от спектакъла си, камерите показаха няколко лица на зрители в салона. Трудно ми е да намеря коректни думи да опиша това, което видях - нагласени с прически и грим млади и вече известни актриси, които гледат колегите си с подозрително и иронично приповдигнати вежди, сякаш на сцената аборигени се опитват да пеят опера. Неприязънта и подигравката в очите им имаше толкова откровено проявление, че като зрител от другата страна на екрана ме хвана срам заради тях и ми се прииска просто да изключа телевизора. Независимо дали случващото се на сцената съвпада с личните им критерии за изкуство, на такива форуми ми се струва нормално и колегиално поне да започват да гледат с добро око. Пък и някак е въпрос на възпитание, когато си част от привилегированото общество, поканено на награждаването, да държиш скрити толкова силно напиращите у теб негативни емоции. Нали все пак всички си знаем от първите седем, че на гости оценяваме не кулинарните умения на домакина, а неговите усилия да направи вечерта ни специална. Е, за голямата част от гостите на „Икар" този урок очевидно беше пропуснат или пък личната им оценка за собствената им значимост е толкова принципно непоклатима, че дори куртоазността не може да я прикрие. Така всички от екраните си видяхме едно - как вътре в самата театрална гилдия хората не се харесват помежду си.

Всъщност те не харесват и самите себе си. Иначе няма как да си обясня и факта, че за повече от половината от тях това награждаване не носи никаква празничност. И това си личи най-вече по начина, по който избират да станат част от него. Не искам да сравнявам скъпите и префърцунени рокли и изгладените костюми на гигантските световни церемонии, за които стана въпрос по-горе, с това, което може и е адекватно да си позволи един български културтрегер. Никой не може да ме убеди обаче, че на подобно представително за гилдията събитие е нормално да се появиш с вид на току-що измъкнал се от кревата леко пийнал и много уморен театрален плъх. Липсата на вкус при избора на това как да се впишеш в такава церемония не е осъдителна - у нас нямаме традиции в това отношение и това е исторически обяснимо. В този смисъл няма голямо значение дали костюмът ти е отпреди трийсет години и дали официалното ти ансамбълче не е подходящо повече за някое малко общинско административно събитие. Въпросът е в тоталната липса на отношение към самата тържественост. И в крайна сметка - в отсъствието на всякакво вътрешно усещане за официалност.

Питам се какво ли са си казали някои от тези хора, които видях в залата на Народния театър, когато са избирали какво да облекат за вечерта. Сигурно някои са се опитали да изберат нещо „по-така" от гардероба си и са се спретнали някак. Други просто са нарамили кат чисти дрехи и са се преоблекли. Трети пък, за съжаление, дори и това не са направили. Наминали са към Народния ей така, да видят кво-що, кой-какво. И това не просто си личи - то кара нас, зрителите, да се чувстваме част от едно нескрито вътрешно неуважение в самата театрална гилдия. Пък, когато те самите не се харесват помежду си и дори не се опитват да демонстрират взаимно уважение, как ние да приемаме постиженията им сериозно и с радост и нетърпение да очакваме да сме свидетели на награждаването ни успехите им?

Наградата „Икар" има своето символично значение. То най-вече се свързва с идеята за полет, за въображение, за проява на талант и различност в една недобронамерена социална среда, каквато е българската. Когато през екрана на телевизора си усетиш, че тази недобронамереност е въпрос и на вътрешно напрежение в самата гилдия, просто ти става мъчно. Но защо ли се учудвам - у нас навсякъде подобно отношение е практика. Просто ми се искаше при хората на духа това да не е така. Уви...

Ида Моазеску, Площад Славейков