/КРОСС/Социалният антрополог доц. Харалан Александров пред "Преса"

-Честита научна степен, г-н Александров! Вече сте доцент, но мнозина у нас се питат какво точно означава социален антрополог?

- Най-краткият начин да се определи социалната антропология е като изследване на човешките групи и организации в техния контекст, при което се отчитат както социалните, така и вътрешнопсихичните аспекти на изучаваните процеси.

- Като такъв изследовател как бихте определили температурата на обществените процеси у нас?

- Метафорично казано, в момента температурата е спаднала. Т.е. обществото ни не е трескаво, не е прекалено възбудено, но това не означава, че е здраво. По-скоро означава, че е доста изтощено от болестите, от които страда. Оптимистичната диагноза е, че общественият организъм си почива, преди отново да се мобилизира за съпротива.

- В началото на годината казахте, че хората вече искат сигурност, а не нови избори, после и социолози ви подкрепиха със свои изследвания. Това какво означава - хората у нас се умориха или са примирени?

- Виждам по-скоро умора, отколкото примирение. Но най-вече забелязвам тревога и безпокойство. Все повече хора си дават сметка колко уязвимо е не само управлението, но цялото ни общество, колко крехък е фундаментът на нашия цивилизован живот, колко сме близо до социален и културен срив. Пред очите ни се разпадат държави, разкъсвани от вътрешни междуособици и външни интервенции, довчера благополучни общества се сриват под напора на варварство и самоунищожение. Това стряска и плаши, прави ни по-предпазливи и по-смирени, започваме да ценим минималната устойчивост и предсказуемост в България. Казвам минимална, защото при толкова високо ниво на институционална неефективност и корупция няма как да се радваме на истинска сигурност и стабилност.

- Но въпреки относителната стабилност у нас защо хората продължават да считат родната политическа класа за изолирана общност? За никого не е тайна, че реалностите на гражданите са различни от тези на политиците и няма пресечна точка между тях?

- Това е популярна заблуда, която активно се насажда от някои медии и от самите политици. Парадоксът е, че по този начин те режат клона, на който седят, и клатят крака, а именно легитимността и доверието са в представителната демокрация. Всъщност политиците в България не се различават по ценности и нагласи от тъй наречените обикновени хора. Те не образуват същинска класа, а по-скоро разнородна група от случайно овластени индивиди, точно толкова неподготвени, объркани и уплашени като всички останали. Тези хора са натоварени с непосилни отговорности и очаквания поради отчуждението на гражданите от публичния живот и нежеланието им да се ангажират с делата на общността. За наше удобство сме делегирали важните решения на политиците и експертите, които после обвиняваме за колективния ни провал. Добре е да си даваме сметка, че колкото повече се дезангажираме и отдръпваме в уюта или несгодите на частния си живот, толкова повече задълбочаваме пропастта между нас и управлението.

- Само гражданите ли са виновни за това, че пращат такива политици във властта и повечето не се интересуват от общия ни живот?

- Не, разбира се, това е проблем на културата на неучастие и имитация, която властва в България. Не може да виним хората за това, че са жертва на собствената си култура, но сме длъжни да им посочим този факт и неговите печални последици. По същата логика нямаме право да обвиняваме циганите за това, че са цигани - тоест, че следват безпросветните закони на гетото, - но имаме пълното право да настояваме да се променят, ако сме готови да ги подкрепим в това, или да поемат отговорността за отказа си да се променят.

- На какво се дължи объркването в политическото пространство - десните партии вече не са типични, левите сякаш се присламчват към десните - например АБВ и „Движение 21" на Таня Дончева - към ГЕРБ, а в центъра е само ДПС?

- Така е, защото партиите все-повече се държат не като политически субекти, следващи определена идеология, а като пазарни субекти, следващи маркетинговите проучвания на популярните нагласи. Преобладаващата култура на социално отчуждение и ненаситно потребление не цени политическото поведение, основано на идеи и принципи, а възнаграждава популизма, който откликва на настроенията и тревогите на момента. Разбираемо повечето политици тръгват по линията на по-малко съпротивление и улисани в усилия да привлекат вниманието на капризния електорат, неусетно напускат идеологическото поле. Заниманията с идеи и ценности се превръщат в луксозно хоби за избраници. Забележете, че от важните партии на прехода само ДПС - партията с най-устойчива подкрепа

през годините, има изразен уклон към идеологическо говорене. Стъпвайки на стабилна електорална база, лидерството на ДПС прави нещо изключително далновидно - опитва се да възпита либерален избирател. Те знаят, че популистката подкрепа е несигурна и ефимерна и че истинската политическа лоялност се базира на ценностна идентичност. Не след дълго останалите партии ще бъдат принудени да последват примера на ДПС. Аз очаквам реидеологизация на политиката и изобщо на живота след краха на неолибералната утопия, която наивно и самонадеяно обяви края на идеологическата ера и очевидно сгреши.

- Вероятно трябва прецизен анализ и на политическото говорене с противопоставяне и омраза, което се пренася и върху диалозите между хората?

- Противопоставянето, омразата и страхът са основните ресурси за политическа мобилизация в условия на социален и културен регрес. Примитивната група се мотивира за политическо действие най-лесно чрез разпалване на долни страсти - завист и омраза към успелите и различните, разрушителност и кръвожадност. Доказателство за това е успехът на терористите от т. нар. Ислямска държава. Неслучай-но те публикуват в интернет ритуалните оргии на садизъм, които устройват - това привлича като магнит психопати от цял свят. Посочването на врага и насъскването срещу него има сплотяващ ефект за всяка тълпа, независимо дали се е събрала на площада в Мосул, или в някой хейтърски форум. Отговорността на политическите лидери е да се противопоставят на това изкушение, като удържат цивилизованите норми на общуване. За щастие говоренето в категориите на омразата няма дълбоки корени в българската политическа традиция, но това не трябва да ни успокоява при тази повсеместна деградация и деинтелектуализация на публичния живот. Премиерът Бойко Борисов изглежда споделя моята тревога, защото неколкократно призова своите колеги политици към въздържание и умереност. Надявам се да са го чули.

- Параноя или дефекти в народопсихологията ни е това политическо внушение за чужди намеси в живота ни - сянката на Кремъл, дългата ръка отвъд Океана и т.н.?

- Не е народопсихология. Всяка общност, която преживява динамични и драматични промени, върху които няма контрол, е склонна да развива параноидни обяснения за случващото се, най-често от конспиративен тип. Звучи парадоксално, но хората се успокояват, след като разкрият злодея, който стои в дъното на всичко и е виновен за техните злочестини. Оказва се, че мнозина предпочитат да живеят в свят, управляван от зла конспирация, отколкото в свят, в който владее хаос. Проблемът е, че обсебените от конспиративни мании отказват да се ангажират с реалността, тъй като са убедени, че нищо не зависи от тях. Теорията на конспирацията е оправдание за заучената безпомощност. Това е оттеглен и често циничен светоглед, който блокира енергията за промяна.

- Бедността не е ли също блокиращ механизъм? Тя може да не е порок сама по себе си, но ражда всички останали пороци. Гетата вече у нас не са само в ромските махали...

- Разбира се. За собствено успокоение предпочитаме да мислим за гетата като цигански. Всъщност все повече българи живеят в унизителна, деградираща бедност и все повече селища и квартали добиват облик на гето. По-притеснително е, че развиват култура на гето. Тази култура има много особености, но водещо е отношението към бъдещето. Колкото по-високо в социалната йерархия е човек, в толкова по-дълга времева перспектива мисли за света и организира живота си. Социалните елити планират живота си години напред, ангажират се с бъдещето на общността, стремят се да променят света. Средните класи също имат сравнително дълъг хоризонт - по правило те инвестират в образованието на децата. Работническата класа, доколкото е останала такава, има по-къс хоризонт на планиране, свързан с икономическата сигурност на семейството - спестяване например. Хората от най-ниската класа, които обитават гетата, живеят в настоящето, борят се да оцелеят ден за ден. За тях животът е нещо, което ти се случва, а не нещо, което управляваш и насочваш. Затова се държат безотговорно към себе си и околните, слушат чалга, която възпява насладата от живота тук и сега, без минало и бъдеще. Добрата социална политика, ориентирана към развитие, трябва да отчита тези културни особености и да работи с тях.