И утре е велик ден - ще има надпревара със задгробния живот кой ще се прибере след ваканцията жив, със същия брой крайници и със същия брой пътници, с които е тръгнал. Като относително стар шофьор и човек, който винаги се е занимавал с КАТ, ми се ще да помоля едно нещо да се помни: няма толкова дуракоустойчива система от санкции и контрол, че ако си решил да бъдеш идиот и (само)убиец, да може да ти противодейства 100%. Не забравяйте това. Ако имаше, в САЩ, Германия или Швейцария вече щяха да са я въвели.

Нека го имаме предвид не само в нашето собствено прибиране, а и когато за момент разчитаме, че онзи отсреща е нормален, мислещ и толерантен. Не разчитайте на това.

Статистиката за 2014-а беше потресаваща. Едно от нещата, които най-много ме притесниха в нея относно нрава на българския водач, е, че година след година от всички смъртни случаи на пътя расте процентът на т.нар. самокатастрофирали се. Той вече е по-голям от на жертвите в сблъсъци между две и повече МПС... Разтълкувайте си това.

Нали схващате за какво говорим? Че тези, които смятат, че онова дърво или стълб, или скала отсреща, е изключително респектирано от величието им, от дължината на полата на мацката до тях и от музиката в тяхната „резачка", растат. Нека помним това.

Толкова са ги научили инструкторите (за които все още няма никаква скала за качеството на школите), толкова ги е контролирал КАТ, толкова сме ги възпитали самите ние, ако щете... Че за тях законите на физиката не важат. Съжалявам, но слушането на изпятото от Фики Стораро на mах, колкото и да ми е симпатичен, не отменя написаното от Исак Нютон - да си признаем това.

Притесняват ме татковците, които по текезесарски продължавам да виждам гордо сложили невръстния "юнак" в скута да кормува. Притесняват ме тези, за които детското столче и коланът са досадни подробности, да избегнеш фиш. Тези, за които проверката на спирачките и светлините са бутилка ракия за приятел в пункта за прегледи, а карането на фарове - глупав „разход". Притесняват ме пиячите и наркоманите, които утре всички ще срещнем на пътя си.

Също ме притесняват мотоциклетистите. Тъжно ми е да напомням, че каквито и да са, по-добре е да са живи и да имат шанс, отколкото да ги направим на кайма, просто защото сме по-тежки. Те не са от Луната, а са нечии деца, приятели и родители. Нека не го забравяме, ако е възможно.

А това, че някой е с номер не от София, че кара Москвич-дефорсак, или че очилата му са като витрините на ЦУМ и нищо не вижда, не ни дава право да го „извозим" без време към оня свят. Нека си повтаряме и това.

Защото само така се спи не само цял, а и спокоен.

... И лек път!

Коментар на Стефан Миланов, Клуб З