/КРОСС/ На 26 апирл, преди шест години бе краят на земния път на една от най-видните и ярки наши поетеси - Ваня Петкова. Тя бе още много тачен журналист и преводач от руски, украински, сръбски, испански, полски, арабски, арменски и немски език.

Тя се наложи с перото си и направи достояние за българските читатели редица чужди автори. Може би малцина знаят, че видната българска поетеса е от руски произход, който й бе признат приживе с почетно възстановяване на руското й гражданство. Дядото на Ваня - Иван Скендербегов от Ростов на Дон - е бил генерал от царска армия с 12 ордена за храброст. Неговата съпруга Анастасия е била Полтавска графиня. По време на революцията те бягат като много други дворяни и продължава рода си вече в България.

Рано изгасна огъня на поезията на Ваня. България загуби нейния изключителен талант, а аз - моята майка.

Ваня бе забележителна и нестандартна личност. Родена е на 10 юли 1944 година в София в семейство на шивачка и банков чиновник. Всъщност истинските професии на бившите дворяни са художничка и диригент на духов военен оркестър, но по стечения на следвоенните обстоятелства художничката е принудена да модифицира таланта си в шивач-моделиер, а диригентът да седне зад бюрото в банката.

И така, амбициозните родители, които късно са се сдобили с чадото си, решават малката Ваня да стане цигуларка. Заключена в стаята по няколко часа на ден, тя свири без желание на скъпата цигулка, закупена от австрийски евреи. В едно пролетно утро, когато всички деца играели на вън, а тя била между четирите стени с цигулката, врабче кацнало на перваза и я погледнало жално. Седемгодишната Ваня решава да изрази протеста си към своите родители и написва първото си стихотворение - римуван разговор с птичето, което е на свобода, а тя е заключена с омразната цигулка... И така се започнало.

Протест след протест, стих след стих докато не се усетила, че й е много по приятно да пише стихове, отколкото да свири Паганини. След като баба ми видяла, че не може да се справи с непокорната си дъщеря, решава да иде за съвет при Ванга. "Не го мъчете туй дете да свири, няма да стане музикант. Виждам я заровена в купчина книги", казала пророчицата .

Юношеството й минало в писане. Завършва с отличие гимназията, от която искали да я изключат за непристойно поведение. А непокорството се състояло в това, че в час по математика пишела стихотворения, а в останалите часове рисувала великолепни портрети на всички учители. Но търпението на педагозите се изчерпало, когато в едно от междучасията Ваня замервала съучениците си с мократа гъба за триене на дъската. В този момент вратата случайно се отваря от директора на гимназията и гъбата го уцелва точно по голото му теме.

Ваня е пред изключване, но я спасяват отличните оценки. Красивата девойка кандидатства славянска филология. Но за голямо учудване на родителите й, Софийският университет не я приема. Тя твърдо е решила да върви с перото напред и прави литературният си дебют през 1959-а, когато публикува есе и стихотворение във вестник "Средношколско знаме". Забелязва я поетът Божидар Божилов, който й дава "зелената улица". Започват да я публикуват навсякъде. Въпреки отличните резултати, три последователни години не я приемат в университета. През цялото това време Ваня Петкова кара електрокар в завод "6 септември", а в кратките почивки пише стихотворенията си на амбалажната хартия. Вратите на Алма матер остават заключени за нея поради белогвардейския й произход. Не било по "правилата" да се приеме момиче, на което дядо му се е сражавал против Червената армия.

Приемат я при четвърти опит. Надделява факта, че тя вече е име в литературата! Завършва славянска филология и немски език. Междувременно издава пет книги. С диплома в ръка отива при Божидар Божилов да моли за работа. Тогава той е член на управителния съвет на съюза на писателите. "Седни на коленете ми и ще си помисля", казва поетът. В отговор получил шамар, но не се разсърдил, а заобичал буйната девойка. И литературната й кариера потръгва.

Ваня Петкова работи като редактор в списание "Славейче", дълги години е редактор в международния отдел на вестник "Литературен фронт" и е редактор в елитния "Съвременник". През 1968 г. под нейно съставителство и превод излиза антологията "Съвременни арабски поети". Свободно владее седем езика.

Завършва и Институт по арабски в Дамаск. Работи като пресаташе в посолството ни в Судан и в Куба. Там написва най-екзотичните си лирични и политически творби. Специализира латиноамериканско изкуство и литература през 1974-78 г. в Хавана. Но по онова време, за да прогресираш в литературните среди и да те печатат, трябваше да си член на партията, а тя не беше.

Защото през 1965-а се залюбва с баща ми - млад и красив нубиец от Судан, тогава студент по икономическа география в Алма матер. Запознават се в кафенето "Ялта" на студентски купон. Женят се. В онези години да се омъжиш за чужденец е неписано престъпление. Всички врати се затварят пред вече известната поетеса. Така и не я приемат никога в партията. Не вярваше в БКП, а в Бога.

Един ден тогавашният председател на съюза на писателите Панталей Зарев й каза да не идва на работа с кръст на врата - защото противоречи на комунистическия морал. И я заплаши с уволнение. Тогава пред всички в кафенето на "Ангел Кънчев" Ваня Петкова му отвърна: "Кръстът ще падне само с главата ми!". Никой не можеше да се пребори с опърничавия й характер и буйния й нрав. Много мъже са яли шамари и бой от нея! Тя се бореше с гнилата система, фалшивите нрави и измисления комунистически морал. Наред с всичките "престъпления", в които я бяха нарочили - внучка на руски белогвардейски емигрант, вярваща в Бога с кръст на шията, омъжена за тъмнокож чужденец и безпартийна, й лепнаха обвинението за "неморална еротична поезия" в стихосбирката "Грешница". По нареждане на Тодор Живков книгата изчезва от рафтовете на книжарниците. Всъщност стихосбирката е посветена на мен и вътре го пише - но е нямало кой да го прочете. Любовните стихотворения са за първата любов на авторката - моят баща, но в компартията, начело с другаря Живков решават, че стиховете противоречат на морала.

В последствие забраната отпада, книгата става бестселър именно защото е била забранена и е преиздавана пет пъти! А Ваня Петкова и Тодор Живков от този момент си стискат приятелски ръцете. "Ех, Ванче, Ванче, голема работа си", казваше й Тато, когато идваше на лов в двореца на Фердинанд в Ситняково, тогава творчески дом на писателите.

Ваня Петкова завеща необятно литературно наследство за редица поколения. Тя ще остане в паметта като талантлива и непокорна бунтарка, отстоявала принципите за свобода, солидарност и справедливост. Това беше неповторимата и незабравима поетеса - просто моята майка... Когато бях малка, тя ми казваше, че е от друга планета, че е от Сириус и един ден ще се върне там. Аз вярвах и сега вярвам, че тя е там, на Сириус...

Ваня Петкова бе член на съюза на българските писатели, журналисти и преводачи. Носителка е на множество литературни награди в страната и в чужбина. Автор е на 40 книги - поезия и проза: "Солени ветрове", "Куршуми в пясъка", "Нунче, внучката на дядо Хачо","Оли, Оли-охлювче", "Привличане", "Грешница", "Предсказание", "Черната гълъбица", "Кестенова любов", "Цигански романс", "Земетресение" "Обратна река", "Обет за мълчание", "Venceremos" - лирически есета за Куба", "Синята книга","Триптих", "Гръм", "Цигански романс", "Земетресение", "Прощаване", "Страсти" и много други, с които омайва читателите и до днес. Посмъртно излизат стихосбирките: "Пиратски стихове" (посветена на любимия й внук Юсеф Ал-Ахмед, който илюстрира последните й книги), "Златна ябълка", "Арменска песен" и "Ние сме България". В най-скоро време ще излезе романът й "Бог е любов" - историческо откровение за системата и нейните играчи, където всеки лиричен герой е с истинското си име - Добри Джуров, Цола Драгойчева и много други.

Стихове на Ваня са преведени на 13 езика, включително - японски и арменски. Тя е единствената в света поетеса, изнасяла рецитали в самолет по време на полет и предложена за книгата на Гинес. През 1982 година компанията "Аерофлот" подкрепя инициативата за творческо летене. До Москва и обратно Ваня Петкова чете стиховете си 45 минути с музикален съпровод. Такова нещо след нея не е правено. Изнесла е над 800 музикални поетични авторски рецитала в цяла България, Русия, Армения, Полша, Германия и арабските страни. Пише прекрасна книга за арменците, заради която става почетен гражданин на Ереван.

Приятелите й не бяха много - само истински и подбрани. Не обичаше лицемерите и фалшивите. Дружеше предимно с мъже. Казваше, че те не са способни на завист и предателство. С Радой Ралин се разбираха, но често спореха в рими в стола на съюза на писателите. Блага Димитрова се държеше изкуствено, особено след като влезе във властта. Божидар Божилов беше за Ваня гуру в писането - останаха приятели до край. Любомир Левчев й беше шеф - като председател на съюза на писателите. А да си приятел със шефа си е рисковано - въпреки това те го постигаха. Двамата се ценяха взаимно, обичаха се и другаруваха до последно. С Георги Джагаров, Павел Матев, Георги Караславов и Евтим Евтимов се разбираше прекрасно. Но никой от изброените не допускаше близко до себе си или в дома си. Малцина бяха най-доверените - като Елисавета Багряна - която й даваше напътствия и съвети. Като Дамян Дамянов - най-сродната душа. Свързваше ги неописуема, нестандартна, тяхна си любов - два гения, които се разбираха с поглед, а проговориха ли, го правеха в стихове. Писателят журналист Димитър Шумналиев й остана верен до последния й дъх.

Със странния си характер тя привличаше странници като нея и истинската й дружба бе с гениалните творци от Русия, Куба и Аржентина. Стабилно приятелство имаше с аржентинския поет, писател и заместник председател на съвета за мир Алфредо Варела. Те се гледаха винаги влюбено. Танцуваха танго при всяка възможност. С известния кубински поет Николас Гилен бяха неразделни, докато живеехме в Хавана. С абсолютно еднакви щури характери и родени на една и съща дата - 10 юли.

Особено място сред приятелите й заемаха руските й колеги. С барда Булат Окуджава пееха до зори. Със съвременния гений на руската саблена поезия Евгений Евтушенко много се обичаха и общуваха предимно в рими. С поета Владимир Солоухин прекарвахме доста време на вилата му, където ни научи да ръфаме зеленчуците сурови и цели, както ги е дала майката-природа. С автора на химна на СССР и Русия Сергей Михалков при всяка среща го запяваха и така се поздравяваха. Особена душевност и романтика имаше в общуването й руския доайен на съвременния разказ Валентин Распутин. Не бих могла да изброя всички, но едно ги обединяваше на земята и небето - те бяха истински: приятели, творци, вечни личности.

Автор: Оля Ал-Ахмед, журналист в. Стандарт

Фото: Личен архив Оля Ал-Ахмед