Анжел Вагенщайн пред в. „Стандарт"

- Господин Вагенщайн, откакто правихме интервю с Вас преди три години издадохте няколко книги - "Преди края на света". Драскулки от неолита", "Приказка за Ла Минор", имахте премиера в Народния театър на "Петокнижие Исааково", преди ден мина представянето на книгата ви "Съновидение за св. Борис I". Често откликвате и на политически събития със статии и отворени писма. Какво поддържа тази изключителна работоспособност?

- Боя се, че грешите. Ако притежавам едно изключително качество, то е да си губя времето с глупости. Запретнах ръкави за един сборник разкази и есета от толкова време, през което моите също така талантливи колеги Шекспир или Чехов биха напълнили рафтовете на книжарниците и театралните сцени със свои творби. А моето книжле си стои все така недописано!

- Вярвате ли, че точно днес и тук ще бъдете чут и разбран? Защото светът отдавна ви е признал и отличил.

- Надявам се! Страната ни, освен с идиоти, е населена и с просветени и ерудирани хора

Вярвам, че те вникват и в текстове, различни от криминалетата и розовите кухненски историйки. Ето, че един мой роман, поставен на театралната сцена, вдигна аплодиращата публика на крака. Значи добре е разбрала посланието на автор и актьори. Що се отнася до широкия Божи свят, признанията и отличията твърде често са не само знак за качество, но и активност на пиар агенции. Във всеки случай аз не изпълнявам соловите партии на световната литературна сцена, а съм някъде в масовката. Нещо като участник в хора на евреите от операта "Набуко". Но за мен ще е огромно удовлетворение, ако гласът ми е все пак отличим.

- Казвате, че по текста на "Съновидение за св. Борис I" е заснет филмът "Борис I" през 1985-та. Защо чак сега, 30 години по-късно, публикувате тази книга?

- Някога вложих в този филмов проект години огромен труд, сравним с приноса на моя приятел Стефан Данаилов-Ламбо в същия филм. А книгата

- Каква е историята на създаването й?

- Историята на филма е далечна и сложна, тури й пепел. Но реших да се върна към изначалния литературен проект по няколко причини. Първо, нека не забравяме, че току-що изтече 1150-годишнината от Покръстването - един велик акт на дотогавашния езически хан Борис. Така новопокръстеният княз Борис-Михаил, с "дадения му от Бога народ", приобщи България към християнската цивилизация. Като прибавим и революционното по своите дълбинни исторически последствия въвеждане на Кирилицата, провидецът Борис I сля в единна сплав двуплеменния, двуезичен и двубог народ в единна славянобългарска европейска нация.

Трябва да призная, че в решението си да публикувам този текст вложих и малко хъс, свързан със 100-годишнината на българското кино.

Отдавна съм бесен на тема мястото на литературата и по-конкретно на добрия киносценарий в създаването на киното като високо изкуство, а не като придатък към консумацията на пуканки в тъмната зала. На тази тема някога написах една статия за мястото на писателя и литературния киносценарий във филмовия процес - "Муха в супата". Защото при празничните актове, свързани със 100-годишнината, отново бяха пренебрегнати приносите на значителни литератори в развоя на българското кино. И бе премълчано какво се случва с една успешна национална кинематография, когато писателят е натикан в килера. Неотдавна четох в интервю на един режисьор, че "неговият" филм бил на педя от "Оскар". Не съм сигурен в това, вероятно педите са били значително повече. Но режисьорът не съблаговоли дори да спомене името на автора. Трябваше сюжетът на същия сценарий да бъде публикуван върху хартия, за да стане хит в Испания и Франция, да получи множество литературни награди, включително от Сорбоната, както и сребърен плакет от Кралство Испания. Притеснява ме, че давам за пример тъкмо мой случай, но приемете и книгата за Борис I като бунт на оная муха, от супата! Иначе слава и чест на българската национална кинематография - но включително и на онези, които са изсънували, а понякога и изстрадали своя литературен сценарий много преди той да се е превърнал във филм!

- "Съновидението" е написано на език, който наподобява старинна хроника. Защо избрахте този стил и оформление, които според мен правят книгата автентична, съзвучна с епохата на сюжета, но доста елитарна? Припомня ми някогашното издание на "Легенда за Сибин, Преславския княз" на Емилиян Станев.

- Не мисля, че това е лошо. Когато човек потъне в хрониките от онази епоха, и се зачете в приписките от "монаси бледи", и се заслуша в изумителните старинни църковни песнопения, няма как да пренебрегне онзи начин на разказване. А и онези забравени, но сладостни думи и изрази "от старо време"!

- Какво ви дава смисъл в живота днес?

- Това, което винаги ми е давало смисъл - вярата във възможността светът ни да бъде друг. Да е по-справедлив и по-човечен, животът по-духовен, а ценностите му да не се измерват само във валутни единици.

- За какво е тревогата Ви?

- За това, че мечтата за онзи лелеян свят се отдалечава от нас като хоризонт, който никога няма да достигнем. Нека поне останем верни на посоката!

- Живели сте в три епохи. Кога Ви беше най-тъмно?

- Сега май че е най-тъмно. Защото и в килията на осъдените на смърт оставаше жива надеждата, че борбата ти не е била безсмислена и че "писаното от поети и философи ще се сбъдне".

- Как успяхте да съхраните самоуважението и достойнството си?

- Не зная дали съм го съхранил, но се опитвам да остана верен на поривите от младостта си - ако ще това да са и илюзии. И раят, залутан някъде сред три милиарда галактики, е илюзия, но хората вярват и се стремят към него от хилядолетия.

- Изпитвали ли сте някога безнадеждност?

- Да, сега. Никога, дори през целия кървав и изпълнен с драматични обрати двайсети век, нацията ни не е живяла в подобно безвремие. Едно пътуване към Нищото, без посока и високи цели.

- Казвали сте, че голямата мъдрост е голямо страдание, и който трупа познание - трупа тъга. Вие тъжен човек ли сте?

- Това не са мои думи, а на Еклесиаст, изречени преди три хиляди години. Лично аз съм сътворен от онази банална, но силно разпространена материя - смес от тъга и веселие. А страданията ни едва ли произлизат от голяма мъдрост

- Сюжетът на филма "Звезди в косите, сълзи в очите" по ваш сценарий, заснет от Иван Ничев преди 38 години, сякаш предвижда тоталната мизерия, връхлетяла българските творци. Оказахте ли се пророк или просто много добър познавач на българските нрави?

- Не се иска да си пророк, за да знаеш, че когато се търкаляш надолу из стръмнината, накрая ще тупнеш на дъното.

- Не намирате ли, че днес освен липсата на достатъчно пари, има и художествено-творческа криза и то главно сред младите творци за разлика от хора като Вас, които непрекъснато са публицистично активни?

- Защо мислите така? Вярно, държавата е изоставила духовността и нейните носители, данъкът върху книгите, учебниците и свинските пържоли е еднакъв. Но проследете социалните мрежи и ще се убедите, че съотношението между интелигентност и простащина са константна величина за всяка нация. То се променя незабележимо бавно и в големи исторически отрязъци. Сегашните млади не са нито по-умни, нито по-глупави от времената, когато дедите ни са били млади. Проявите на духовността им просто са били различни - тогава не е имало компютри.

- Какво най-много ви липсва от вашите приятели Стефан Продев, Рангел Вълчанов, Валери Петров?

- Липсват ми самите те, и тримата. И много липсват не само на мен, но и на обществото. И още хиляда пъти по трима. Дано отсъстващите ме чакат там някъде, сред трите милиарда галактики. Няма да се забавя за срещата!