/КРОСС/ Преди няколко години присъствах при встъпването в длъжност на един европейски държавен деец, играещ водеща роля в живота на неговата собствена страна и в структурите на ЕС. За всеобщо удоволствие той превъзнасяше европейските ценности и качество на институциите. След това подчерта необходимостта колкото е възможно по-широко разпространение на тези ценности и институции от страна на съюза.

Беше неловко да го слушаш. Лесно можех да си представя, че тези думи се казват от най-неприятните личности в световната история. Европа, за която ставаше дума, беше откровено империалистически проект. Апологетите на Британската империя обикновено пееха химна, където има следните строфи: „Нека се ширят надалеч твоите граници, Бог, дал ти сила, нека те направи още по-силен". Британците го пеят и днес, но никой не възприема тези думи насериозно. Междувременно идеята за разширяването на ЕС отчасти предлага именно такава перспектива.

Строителите на нова Европа приеха Гърция набързо в ЕС (1981 г.), стремейки се да подкрепят нейната слаба демокрация след краха на военната хунта (1974 г.). Скоро тя бе последвана от Испания и Португалия. Всяка държава от бившия соцлагер с някакви работещи демократични институции, а понякога и без тях, получаваше входен билет. Амбициозният проект за създаване на валутен съюз между Франция и Германия беше разширен за сметка на понижаване на стандартите за членство, включвайки мнозинството държави от ЕС. Главното условие за членство в европейския клуб беше желанието да влезеш в него.

Европа през 21 век се различава от империите през XIX и XX век. Традиционните империалисти не са се грижили за съгласието на тези, които са искали да колонизират. И все пак гърците днес не биха казали, че тази разлика е чак толкова очевидна. Въпросът е в това не преяде ли с територии европейският проект, както се е случвало с толкова много империалистически проекти в историята. Не излезе ли извън границите, които може да удържи. Този въпрос се изостря от геополитическата конфронтация с Русия и напрегнатите взаимоотношения между периферните икономики на Европа и Еврозоната.

Границите на Западна Европа никога досега в историята не са се простирали толкова далеч на Изток, ако не смятаме нацистката окупация през 1941-1942 година. Украинската криза е проверка за това дали може да бъде осигурена политическа и икономическа, а в крайна сметка и военна гаранция на това разширение.

Малцина са тези, които се съмняват днес, че включването на Гърция в Еврозоната от самото начало е било грешка. И въпросът не е само икономически. Гръцките политически институции са недостатъчно зрели, за да осигурят компетентно управление или отговорно сътрудничество със западноевропейските институции. И това се отнася не само за Гърция.

Империите обикновено са загивали от преяждане: излишните териториални апетити са водели до бунтове сред населението на покрайнините, а след това от съмнения относно проекта в метрополията. Тези симптоми са напълно осезаеми и в днешна Европа. ЕС достигна успеха, развивайки интеграцията по-бързо, отколкото неговите институции можеха да претопяват и да приемат неговите граждани. Може би тази стратегия днес е стигнала твърде далеч.

Джон Кей
The Financial Times