/КРОСС/ Човек най-после трябва да престане да троши нерви, че България е играчка в ръцете на големите сили и никога не е била истински независима, самостойностна държава. Вероятно заради петвековното робство ние българите перфектно сме се научили да си оцеляваме хитро, без въобще да се съобразяваме с властта и всъщност каква е властта изобщо не ни интересува особено. Дали властта, която реално ни управлява, е в Цариград, в Москва или във Вашингтон, за нас няма значение. Ние си оцеляваме, отстранявайки се, потъвайки в типичните български нрави. Петвековното робство е прекъснало абсолютно всяка генетична връзка с каквито и да са инстинкти за държавно управление. Ние просто тепърва се учим да се управляваме и това става с цената на много грешки, проблеми и същински катастрофи, каквато например катастрофа беше деиндустриализацията на България и унищожаването на селското й стопанство. Искахме да реформираме икономиката, да сменим базата, но всъщност я унищожихме напълно и никой от участниците в тези решния нямаше достойнството и доблестта да си признае грешката. Ей така, да се появи в медиите и да каже: не знаехме, сгрешихме, извинявайте. И съветският опит за комунизъм тук изобщо не успя. Начело с Тодор Живков този режим беше изначално превърнат в комична пиеса и по-възрастните хора си спомнят, че живота беше като във филма „Двойникът" с Тодор Колев. Бакалинът става професор с четене на пропагандни лозунги от стените, а действително умният човек е натирен в миша дупка. Несполучливи са нещата у нас и с монархията. Фердинанд проявява интерес предимно към заниманията по ботаника и орнитология, но в никакъв случай към политическото държавничество. Така че както се и очакваше, у нас и творческият антикомунизъм не успя. Въпреки многото пари, хвърлени от американците за превъзпитание на нацията. Това че си отгледал национални предатели с изкривено докринерско мислене, не е особен успех за възпитателя.Поначало фалшивите схеми винаги приключват зле за кукловодите. Ето сега с очите си виждаме как онези, потисканите от бившите колонии на Европа, завладяват самата Европа, собствените си колонизитори. Да се разходиш днес из Париж е потресителна гледка. Волтер, Дьо Гол, та дори Борис Виан и Ролан Барт, биха изпаднали в шок, ако можеха да видят деградацията на техния Париж. Някак си във вселената и в частност в човешката история има ужасно фин, фантастичен баланс. Както възпитаваш, така възпитаниците се отнасят с теб след това. Така че днес Вашингтон си отглежда слуги, но от слугите не можеш да очакваш да бъдат полезни партньори. Партньори могат да бъдат само мислещи хора. Това е невидимата и непредвидима грешка на САЩ. Те не искат да оставят Европа нито на Русия, нито на Китай. Борят се със зъби и нокти да приберат Европа за себе си. Само че когато отглеждаш слаб и нелогичен възпитаник, утре той може да вземе всякакво непредсказуемо решение. Отглеждаш бунта на онеправдания, отмъщението на колонизирания.

Същото е и в частност, и в нашата мила родина. Един ден слугите първи ще скочат срещу своите господари от Вашингтон и ще развеят знамето на бунта, както сториха това след слугуването на Москва. Така че всеки господар трябва да отчита склонността към предателство у слабия възпитаник.

Изговарям всичко това, защото фарсът в българската политическа действителност, подпомаган от възпитанието в слугинаж, продължава да е неприятно безполезен за страната ни. А според мен и за самите господари. Например, имаме правителство по поръчка отвън, между ГЕРБ и реформаторите, които изпитват взаимна непоносимост. Борисов иска, но няма смелостта да се освободи от реформаторите. Реформаторите също искат, но нямат интерес да напуснат властта. Мъчително е да ги наблюдава човек, как Борисов може с едно кихване да ги издуха. Но е предприел тактика да ги търпи, като е назначил някои пълни абсурди за министри.

Озадачена съм, че Реформаторският блок, след всички досадни претенции, излъчи за министри подобни карикатури. Но това е ефекта от слугинската тъкан на обществото. Ефектът Оланд. С който Франция изчезна от политическата сцена. Възпитание в самоизтриване.

Калина Андролова

БНР, „Деконструкция"