Проф. д-р Петер Брант е най-големият син на Вили Брант и съпругата му Рут. Роден е на 4 октомври 1948 г. в Берлин. Историк и политически публицист, ръководител на Катедрата по най-нова история на Университета в Хаген, директор на Института по конституционно-правни науки в Хаген.

- Г-н Брант, виждате ли паралели между периода на Студената вода - тогавашния конфликт между Източния и Западния блок, и актуалния конфликт между Русия и западните сили?

- Конфликтът между Изтока и Запада тогава беше израз на съперничеството между двете свръхсили, произлезли от Втората световна война - Съединените американски щати и Съветския съюз. Това е приликата, независимо че Русия продължава да бъде някакъв вид свръхсила най-вече във военно отношение и по-конкретно в ядрената сфера. Сходно е и значението, което има взаимното възприятие (или липсата на такова) за формирането на отношенията. Но има и разликата, разбира се, и в това, че конфликтът между Изтока и Запада в миналото изразяваше в същото време и противоречието между системите, включително и идеологическия антагонизъм.

- Днес Русия обръща гръб на Европа и възнамерява да създаде Евразийски съюз. Идеологически ли са причините за това? Отхвърля ли руското ръководство западните ценности?

- Дълги години артикулираното желание на Русия, включително и под ръководството на Путин, за по-тесни връзки с Европа се приемаше твърде резервирано. В този смисъл решителното обръщане към „Евразия" може да бъде тълкувано като отговор на това отношение, както впрочем и активирането на някои особено авторитарни, антилиберални елементи от руската история (царизма, православието, сталинизма). Докато в същността си политиката на руските управляващи е прагматична. Съвсем отделно стои въпросът: кой все пак дефинира „западните ценности"? Много по-недвусмислено би било да се позоваваме на универсалните човешки права в Хартата и съответните декларации на ООН от 1948 и 1966 г.

- Следователно, едва ли ние, респективно Западът, трябва да променяме нещо в начина, по който гледаме на Русия?

- Днешна Русия със своята смесена икономическа система от държавен капитализъм и олигархичен частен капитализъм, както и с полуавторитарните си неофициални правила в обществено-политическия живот действително се отличава от Западна и Централна Европа, но и (западно-)европейският модел на капитализъм и демокрация се отличава в достатъчна степен от северноамериканския модел. Тъй като с това винаги са свързани определени културни особености и манталитет, е твърде важно да се направи опит латентните и акутните констелации на напрежение да се разглеждат винаги и от гледната точка на другата страна, за да се проумеят думите и действията на противника. Това беше едно от същностните и методическите постижения най-вече на западногерманската политика на разведряване преди 1990 г.

- Какви последствия може да има новото и динамично преструктуриране на света? Ситуацията днес по-опасна ли е от периода на Студената война?

- През десетилетията на стария конфликт между Изтока и Запада светът неведнъж беше на ръба на ядрена катастрофа. Най-опасна беше Кубинската криза през октомври 1962 г., която обаче в същото време постави началото на едно първоначално все още предпазливо разведряване. Не сме стигнали нивото на конфронтация от времето на Корейската война през 1950-1953 г. или двойната криза около Берлин и Куба през 1961-1962 г. Тогава основната опасност не произтичаше от вероятността да има умишлени нападателни действия, а от излезли от контрол критични ситуации или погрешни акции, респективно реакции. Днес за водещите сили е много по-трудно овладяването на единични конфликти - какъвто е сегашният в Украйна, отколкото това беше възможно тогава, особено в рамките на Европа.

- От това, което казвате, излиза, че в ерата на глобализацията и интернет трудно би се появила нова разделяща Желязна завеса?

-Желязна завеса във вида, в който беше спусната в Европа в средата на 40-те години на миналия век, едва ли е възможно отново да има, като се има предвид, че около 1980 г. тя далеч вече не беше толкова плътна, колкото в началото на 50-те години. Русия днес е интегрирана в световния пазар (както и Китай) и за наличието на тоталитарна диктатура там (въпреки всичките заслужаващи критика явления) можем да говорим в по-малка степен отколкото в Китай.

- Как обяснявате популярността на Путин?

- След пагубната либерална ера на Елцин Путин създаде условия за елементарното функциониране на държавата, възстанови в известна (и разбира се, противоречива) степен социалната и правната сигурност и възвърна на руския народ чувството за национално достойнство.

- А демонизиран ли е Путин? Може ли да има Русия без Путин?

- Несъмнено Путин е демонизиран. Дори в непосредствена близост има по-авторитарни и във всички случаи по-корумпирани държавни ръководители от него. Няма спор и че Русия ще продължи да съществува след Путин. Нито е задача на държавите от Европейския съюз (или на САЩ) да променят вътрешните отношения в Русия, нито е възможно това изобщо да се случи. Но неруската част на Европа би могла да се опита да подкрепи - обърнете внимание на това! - самостоятелното изграждане на гражданско общество и демократичното развитие на Руската федерация чрез обвързването й с процеса на европейското обединение, но би могла де факто и да подхранва тамошните авторитарни, имперски и експанзивни тенденции чрез разграничаване и конфронтация.

- Кои са всъщност според вас причините за днешната криза?

- Шансът да се изгради една нова общоевропейска структура за сигурност, който се създаде с прелома през 1989-1990 г., за да преодолее старото блоково противопоставяне, вече e пропилян. От руска гледна точка НАТО - противно на устните обещания от времето на „промяната" (Wende) - не само прие в своя военен съюз бившите съюзници на Съветския съюз, но след балтийските страни възнамеряваше през 2008 г., както и от 2013 г. нататък да включи в редиците си и други бивши съветски републики. От западна гледна точка Русия никога в действителност не е приемала, че бившите й републики имат суверенитет, особено с оглед на тяхната външна политика, а с подкрепянето на източноукраинските сепаратисти, както и с анексирането на Крим тя започна насилствено да обединява отново „руската земя". Има индикации за достоверността и на двете гледни точки, а начинът на поведение и реакциите и на двете страни са в деструктивна взаимовръзка.

- Чуват се гласове, че санкциите на ЕС срещу Русия се диктуват от САЩ. Какво мислите по този въпрос? В състояние ли е Брюксел да води самостоятелна политика?

- За да може един „диктат" да работи, неговите адресати трябва да го приемат. През 2003 г. Германия и Франция отказаха да се включат в противоречащата на международното право и легитимирана с фалшифицирани доказателства война на САЩ срещу Ирак, докато редица европейски държави, не на последно място и на изток от Германия, участваха. Това доведе до разцепление сред държавите от ЕС. Проамериканската ориентация на държави като Полша има своето историческо обяснение и е разбираема, но това не я прави непременно обективно обоснована. Неспособността на ЕС да прилага своя външна политика и политика за сигурност е несъмнено един от най-големите дефекти на досегашния процес на обединение. Колкото по-разединена се представя Европа, толкова по-малко ще може да заема независима позиция както по отношение на Русия, така и на САЩ. Настоящите санкции биха могли да бъдат вдигнати стъпка по стъпка в хода на една последователна координирана помежду им деескалация.  

- Планираните споразумения за свободна търговия на ЕС със САЩ и с Канада дават повод за сериозна дискусия. Германската социалдемократическа партия (ГСДП) има ли единна позиция по тази тема?

- Аз съм историк и политически публицист, не съм длъжностно лице на ГСДП. В тази партия са редки случаите на „единна" позиция. По въпроса, който вие поставяте, не става дума толкова за различия в преследваните цели - всички германски социалдемократи искат повече регулация и демократичен контрол над световната икономика, колкото за оценка на рисковете, произтичащи от евентуалното подписване, респективно отхвърляне на споразуменията.

- Как виждате бъдещето на Германия през следващите години? Ще запази ли водещата си роля в ЕС?

- Състоянието на Германия благодарение на бума на износа и цялостната й икономическа мощ е сравнително добро (независимо че през последните трийсет години социалното неравенство и тук значително се е увеличило и реалните заплати на работници и служители по-скоро са стагнирали); офанзивата на германския износ обаче е проблем за останалата част от Европа, а това критичните икономисти у нас го разбират добре. В този аспект е важно Германия и Франция отново да се превърнат заедно в мотор на европейския проект. В двете държави има вътрешнополитически условия за това, за момента обаче те не са изцяло изпълнени.

- От `80-те години като историк Вие се занимавате с проблемите на нацията и националните държави. Как се промени значението на „националното" в епохата на европеизацията и глобализацията? Каква ще е съдбата на националните държави в Европа и възможна ли е „европейска нация" по американски образец?

- Нациите (като комуникативни и притежаващи самосъзнание общности) и националните държави са типични творения на нашия континент. Те ще продължат да играят и в бъдеще важна роля, най-малкото като задължителни градивни елементи на обединена Европа. Няма значение, че с процеса на глобализация възможностите за действие на националните държави в голяма степен са се ограничили и националните общности са подложени и вътре в самите държави на натиск бързо да се приспособяват и променят заради масовата имиграция. Моята теза гласи, че европейските национални държави и Европейският съюз разчитат едни на други, за да отстояват себе си и европейския цивилизационен модел в света. Европейският съюз в близко време няма да се превърне във федерална държава като САЩ, но в някои аспекти е вече много повече от една класическа конфедерация. Важно е системата на многостепенно управление в ЕС така да се изгради, че да не се загуби съществуващото до момента демократично самосъзнание на национално ниво, напротив - то трябва да придобие още по-голямо значение.

- И накрая, още един въпрос: Вашата книга за баща Ви Вили Брант* излезе миналата година на български език. Като професор по нова и най-нова история трудна ли Ви беше срещата с баща Ви като с историческа личност?

- На първо място се изисква професионален опит да боравиш с дистанцията на историка, а на второ място - както при работата с всяка биография, необходима е емпатия. Съчетаването на тези два в известен смисъл противопоставящи се елемента, когато става дума за толкова близка до автора личност, логично се оказа особено трудно. Изключително положителната реакция, която предизвика моето биографично есе, сочи, че в някаква степен съм успял да съчетая тези два елемента.

Мария Дерменджиева

„Гласове"

*Брант, П., С други очи. Опит за представяне на политиката и личния живот на Вили Брант, С., 2014, СиВас Консултинг