/КРОСС/ В тази страна има няколко сакрални места. Места, които не се нуждаят от анализ, коментар, дискусия, дебат. От нищо. Просто те са такива - важни, величествени, единствени. Те променят оптиките ни, дишането ни, сънищата ни, движенията ни напред и нагоре. Те натискат комплексите ни, отдалечават ни от всякаква провинциалност, разместват в съзнанието ни години, времена, сезони. И носят безвремие, през което всички ние можем да видим и усетим, че сме прашинки тук и тази вселена може без всеки от нас. И колкото и да сме суетни, богати, напористи, амбициозни, всичко това някак остава без значение пред тях. Тръгнах с това семпло лирично отклонение покрай разгорещилите се страсти около едно от тези сакрални места в България - Античния театър в Пловдив. Но все пак да преразкажа: Бизнесмен празнувал там рождения си ден. Имал договор до еди-колко си часа, но пък на своя глава удължил времето. Имало чалга. И така нататък. И така нататък. После се извинил. Наемът бил еди-колко си пари. И за капак Илияна Раева взриви социалните мрежи, като написа, че „идва времето „Пайнер" да направят концерт в храм-паметника „Св. Александър Невски". Тук вина няма бизнесменът, а този, който му е разрешил". Съгласен съм с последното. Но бих искал малко да разширя: Лично за мен тук въобще не са важни нито бизнесменът, нито бизнесът му, нито дали той е изпълнил договора си за наем. Нито пък кой му го е дал - в случая шефът на „Старинен Пловдив". Умишлено не споменавам имена. И не то е важното. А и в такива неща винаги има виновни и невинни. Винаги ще има оправдания. Винаги започват да се изкарват някакви договори, хартии, клаузи, анекси, административни норми и всичко, за което човек се сети и му се повръща от това. Нещо съвсем друго е важно и то не може да се подмине. Когато едно такова място започне да изпълнява подобни функции - сватби, погребения, рождени дни, банкети, имени дни и всякакви подобни, неговата сакралност и величие започват да атрофират. Това е страшното. Това е болезненото. Всичките втъкани векове в него се изпаряват. Всички движения на духа през годините изчезват. Или онези неща, с които си позволих да започна, просто се заличават. Те изгубват смисъла си. Или казано на друг език -девалвират. Разбирам, че от всичко трябва да се печели, от всичко трябва да се взема, да има непрекъснато движение на пари. Но не прекалихме ли с това? Не минахме ли всички възможни граници? И дори тези наеми да подпомагат някакви културни прояви и събития, това не може да бъде мотив. Това не може да бъде никакъв повод построеното от Марк Траян да се ползва за нашите малки суети. Нашите суети са нищо спрямо безвремието и вечността. На фона на всички онези магии, които се случват в момента в града под тепетата, лично за мен е необяснимо. На фона на това, че Пловдив вече е с физиономията на европейски, световен град. Че всяка минута там нещо цъфти, изгражда се, изпълва се с епика и красота... и наистина се превръща в естествена културна столица не само за 2019 година. На този фон, това с Античния театър е, много меко казано, странно. Нямам представа как се решават подобни проблеми или по-точно суети. Но си мисля, че решението е: Човекът, който трябва и може да дава това място под наем, да е кметът на града и никой друг. Без значение дали е днешният, или следващият, или по-следващият. И дори да звучи леко авторитарно, леко претенциозно, това е някакъв знак, тежест, тържественост. Някакъв ореол, медал Има и още едно решение: Античният театър на Филипополис да се затвори, докато малко ни се изчистят и поизтрезнеят мозъците. Докато разберем кои сме и защо сме. И колко сме наистина малки и нищожни. Докато се научим да зачитаме миналото, вековете, сенките, но и бъдещето. И двете решения са възможни. Но при положение че Пловдив е културна столица, първото звучи една идея по-реалистично.

Елин Рахнев
„168 часа"